Григор Димитров за втори път в кариерата си и след кратко прекъсване ще играе във втората седмица на US Open. Той най-вероятно ще стане поредния българин, който стига до този етап, изгубихме им бройката в последно време. Или пък не съвсем. А май съвсем не. Медийната реакция не закъсня. Този, който до вчера беше „манекенче“, „предател“ и „провал“, днес отново е „перфектен“, „блестящ“ и „феноменален“. Важното е да се събират кликове. А както знаем две неща продават най-добре – успехите на българи по света и хейта срещу същите тези българи. А защо не и двете заедно.

Григор обаче не е перфектен. Видя се и в началото на мача му с Шарди, и в третия сет срещу Соуса, и на полуфинала срещу Чилич в Синсинати. Разликата между победата и загубата понякога може да е само една единствена точка в даден момент. Напоследък Григор по-често печели точно тези точки и резултатът не закъсня. Димитров няма проблем да обърне сета от 0:5 до 7:5, винаги обаче може да се случи и обратното. Това обаче не означава непостоянство. Означава просто тенис.

Тенис е да играеш еднакво с първите трима и с всички зад теб в ранглистата. Да биеш световния номер 1, но да загубиш от световния номер 89. Победата в този спорт зависи от толкова много неща – форма, нагласа, съперник, умора, късмет, но не и от класирането в ATP. Точките в ранглистата са следствие от резултатите на корта, обратното обаче не е вярно.

Григор не е феноменален, нито безгрешен. Напротив, прави горе долу еднакво количество грешки в последните години. Разликата между добрите и лошите етапи в кариерата му е в желанието му да се бори и да поправя грешките си с удари, на които и съперника се спира, за да аплодира. Когато играе с желание, не минава и кръг без негов хотшот. За около година това желание липсваше, но в последния месец го виждаме отново, както и широката усмивка, с която спечели симпатиите на световната публика.

Григор не се е завърнал, той винаги е бил тук. Със същите грешки, съмнения в себе си и пропуски. Различното сега е, че успява по-бързо да ги преодолее и това най-вероятно се дължи на треньора, с който работи. Физическата издръжливост също е налице. Григор, който преди след втория час го нямаше на корта, днес се бори до последната точка. Целуването на колената, чиито имена ще научим скоро, пък се превръща в ритуал, който се надяваме да наблюдаваме все по-често.

Победите дават самочувствие, но независимо дали печели или губи Григор играе атрактивно и публиката го харесва. Ако не вярвате разгледайте страниците на различните турнири в социалните мрежи. Усмивки, автографи, снимки, добри отношения с останалите играчи, с мениджмънта на повечето турнири, с публиката, с медиите.

И едно единствено място, където това не важи – България. Там, където всеки има своите претенции за нещо, което Григор не е направил, а е трябвало. Защо не е победил Чилич на Олимпиадата? Нищо, че загуби от него и в Синсинати. Защо не се е разплакал след това като Джокович? Защо не игра за Купа Дейвис миналата година? Защо не дойде на турнира в София? Защо не даде интервю за БНТ или bTV? Защо Никол му е гадже? Защо Шарапова вече не му е? Защо…

Има ли конфликт между Григор и родните министерство и федерация е без значение. Последният френски тенисист в добри отношения с федерацията е Яник Ноа, а австралийската е в постоянен конфликт с някой от играчите от Хюит и Филипусис насам. За ролята на медиите в този конфликт обаче има много какво да се каже. Когато си част от организирана медийна акция срещу най-добрия играч не просто в момента, а в българския тенис въобще, нямаш основание да се сърдиш, че не желае да говори с теб. Когато въпросите се въртят основно около личния му живот, няма за какво да си говорите.

За тези, които обичат да броят какво е направила държавата за Григор е важно да споменем няколко неща – Григор е израснал в академия в Барселона, разви играта си във Франция, първият турнир, който му даде тласък е този в Куинс. България както виждате отсъства (почти) изцяло, но когато стане въпрос за претенции винаги е първа в списъка. Турнирът ATP в София не може да има претенциите да му бъде „домашен“, защото го има не за него, а заради него. 302, 518, 645 – това е класирането на българския тенис отвъд Григор. С него и турнир от веригата Челънджър не биха ни поверили. Домашен турнир може да му е Мастърса в Монте Карло, където живее. Или Куинс, който му даде начален старт. Дори Уимбълдън, Акапулко или Стокхолм могат да имат такива претенции. Не звучи толкова „яко“ колкото заяждането с оръфаната баница, но продължавам да смятам, че истината е по-важна.

Недостатъчният патриотизъм на Григор е често предъвквана тема. От „срамува се, че е българин“ до „крие българския си произход“ изскача в поне едно шоково заглавие на седмица. Как точно крие, че е българин, като знамето на страната и България стоят до неговото име на всеки мач? Колко недостатъчен е патриотизма на Григор, когато в Ню Йорк, на един от четирите големи турнира, в интервюто на корта го попитаха „Виж, колко български знамена има по трибуните“? Вместо това да зарадва ракиените патриоти обаче, стана причина за поредния плосък хейт, понеже Григор продължил да отговаря на английски след това изречение. Ако беше казал „Опа, верно бе! Ей, пичове, здрасти!“ вероятно щеше да зарадва много нашенци, но в случая би било просто проява на лошо възпитание.

Най-добре можеш да представиш България, когато те разбират какво говориш за нея, независимо дали е на английски, испански или японски. Тупането в гърдите „Булгар, булгар“ има по-скоро обратния ефект.

Някой да е чул някога Григор да се оплаче от това или да коментира в отрицателна светлина някой друг, било то друг спортист, федерация, журналисти? Това е разликата между него и безименното спортистче, което се опита да го забърка в скандал в Рио например. Понякога мълчанието е просто знак за добро възпитание.

А Григор говори достатъчно на корта. Поне за тези от нас, които се наслаждаваме на играта, а не на веенето на байраци след нея.

Александър Николов
chronicle.bg