Много любопитен разговор за отношенията власт – творец. Ролята на редактора на Sobesednik.ru Дмитрий Биков, който води интервюто, е важна в изясняването на тези отношения и странната метаморфоза на именития режисьор. Не много отдавна той публикува в блога си своя текст-призив към руснаците „Ужасете се от себе си“. В това интервю Кончаловски отново говори за миналото, настоящето и бъдещето на Русия.
Във Венеция, където Кончаловски получава през 1962 г. голямата награда на фестивала за филм, създаден от млади хора, 54 години по-късно му връчват Сребърен лъв за филма „Рай“. Тази черно-бяла, остра, литературна и много умна картина никак не се вписва в европейския мейнстрийм – и ми се струва, че това за него е втората голяма победа (след „Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“). Сега той започва да снима филм за Микеланджело с работното заглавие „Грях“ – кастингът ще се проведе през зимата. Прочетох сценария и не мога да споделя нищо от него, но съм длъжен да кажа, че ако филмът се окаже на нивото на този кинороман, това ще бъде третият поред шедьовър, който изобщо не прилича на всичко преди това.Вярно, Кончаловски сподели, че ако претвори поне 20 процента от замисъла, ще е голям успех. Нормата е 5 процента.

– Първата реакция за „Рай“ на повечето зрители е недоумение.

– Струва ми се, че да разяснявам филмите си, е форма на интелектуален онанизъм. Когато малко се отдалечих от филма и погледнах на него отстрани, аз по своему се удивих, защото открих в него повече литература, отколкото кино. Някак ми напомни Томас Ман. Но аз не си бях поставял такава задача.

– Точно той.

– Стигнах до извода, че ако режисьорът не пристъпва към снимките с готова формула, ще се получи голямо отклонение. Разбира се, необходима е някаква енергия, за да се върви към целта, която Толстой нарича „енергия на заблуждението“. Ако у зрителите възникне недоумение, ако постъпката на героинята на финала няма обяснение, безсмислено е режисьорът да спори с тях. Остави зрителите да спорят помежду си!

– Мен повече ме изплаши епизодът, когато тя целува немеца, пълзи на колене и крещи: „Да, вие сигурно имате право на всичко това, вие сте велика нация…“

– Е, и какво като сте се изплашили. Дори когато човек постъпва неочаквано, зад това има причинно-следствена връзка. Поведението на героинята има смисъл – на нея й подаряват живота. И немският офицер е достатъчно сложен характер, не е задължително да предизвиква чувство на отвращение. Нещо повече, той може да бъде дори привлекателен с беззаветното си следване на идея, но служенето на тази идея го прави трагически герой в неговата слепота. Не е толкова чудно, че в един момент тя вижда в него свръхчовек.

– Когато не ми се прави нищо – изобщо напоследък съм станал много мързелив, малка ми е мотивацията – си повтарям една фраза от филма – злото се случва само, доброто изисква усилия.

– Това е доста очевидно нещо. За мен винаги най-важното е било да показвам съблазнителността на злото. Ако злото не беше съблазнително, хората щяха да избегнат огромните страдания, които си причиняват един на друг. И повечето злини на Новото време са вършени в името на вечни ценности – демокрация, справедливост, права на човека и тук-таме по някой идеологически боклук. За мен беше много сложно да се реша да направя филм за Холокоста. Тази тема е толкова дъвкана и банализирана от огромното количество филми, че кадрите с измършавели евреи с раираните си дрехи ми изглеждат като от операта „Набуко“ на Верди.

– Как приеха там тази сцена?

– Имаше пенайсетминутни овации, опитвахме да си тръгнем, но не ни пускаха. Но всъщност за мен най-щастливите моменти от Биеналето във Венеция не са тези, а други – да бродиш по крайбрежието на венецианския остров Джудека, където в миналото се е намирало венецианското еврейско гето, и да гледаш залеза. Вървиш по широкия и не особено многолюден крайбрежен булевард, а сам си пронизан от някакво очакване, надежди и възторг, че твоят филм ще бъде показан след два дни.

– А какви са перспективите ви за „Оскар“?

– Нямам понятие. Не мисля за това. По-точно, старая се да не мисля, но някой все ще ми напомни.

– Хубаво, мога да разбера съблазънта на този фашизъм. Но какви са изкушенията на днешните руски „крымнашисти“? Нима те схващат всичко това?

– Езикът и думите, които употребяваш, говорят сами по себе си, че картината на света напълно ти е ясна. Знаеш кое е хубаво и кое е лошо. И едва ли се замисляш, че си затворник на своята концепция. Ще се осмеля да предположа, че седиш в затвора на своята концепция. Но нали в света се случва едновременно и по-добро, и по-лошо. „Лошото“ е по-очевидното, защото то винаги гръмогласно заявява за себе си.

Струва ми се, че плашилата и разговорите за фашизма в Русия са евтина конфекция, някакво униформено „Pret-a-porter“. Малцина съзнават, че руската култура е като гигантска архаична плоча, която се е разположила върху цяла Евразия, идва от дълбините дори не на славянството, а от самата езическа древност. В наследство от Византия ни дадоха православието, но без юдейската схоластика, без гръцката философия или римското право. И в това е както нашият недостатък, така и нашето преимущество. И тази тектонична плоча засега никой не може да помръдне. Тя ще структурира всяка власт според представата си каква трябва да бъде.

– Съгласете се, че тази плоча започва да се пропуква…

– С какво да съм длъжен да се съглася? С това, в което вярваш? С твоите надежди, които вземаш за действителност? Мъдростта на Путин се заключава именно в това, че той улавя тези гравитационни вълни – за разлика от други политици, които народът сега недолюбва. Путин се опира на тази тектонична плоча, в това е силата му, защо да отговаря на очакванията на нашите „приятели“? Той е такъв лидер, от който се нуждаем, и точно затова Русия в 21-ви век има най-добри шансове. И когато „Министерството на Истината“ на съвкупния западен свят се възмущава, че Путин „иска да изневери на съществуващия западен ред“, скромно се умълчава за това, което е днес – този световен ред е в интерес на Америка.

Длъжен съм да констатирам, за свое огорчение, че този световен ред отива към своя крах и никакви рецепти за спасение на англо-саксонския свят вече не работят. Първи, както винаги, го разбраха англичаните. Спомняш си как във филма „Гараж“ героят Гафт казва: „Да се предадеш навреме – това не е да се предадеш, а да предвидиш!“ Англичаните са майстори в предвиждането. Кралицата на Британия прави реверанс на китайски комунист, като му помага да влезе в златната карета – мислил ли си, че ще доживееш до това?

Така че да се върнем към кризата на англо-саксонския световен ред – Путин твърде често дава ясно да се разбере, че доларът не е длъжен да управлява световната икономика. Всички, които са се осмелявали преди него да направят това, физически са били унищожени. Кенеди, Садам Хюсеин, Кадафи… Де Гол има късмет – той умира от естествена смърт. Днес никой не смее да направи това, но Путин го направи.

– Знаете ли, Андрей Сергеевич… Ето че чух от вас думата „англо-саксони“ – до това аз действително не мислех, че ще доживея. По-нататък сигурно следва „геополитиката“.

– В думата „англо-саксони“ не влагам негативен смисъл. Те винаги са били най-напредналите идеолози в имперската експанзия. Още влиятелният английски придворен астролог, математик, астроном, географ и таeн агент Джон Ди в края на 16-ти век в писмо до Елизабет Първа й внушава представата за особеното световно значение на Новия свят. Той е привлечен към тайните на външната политика на кралицата и е сред идеолозите в борбата срещу Русия. Между другото Джон Ди подписва своите секретни съобщения до кралицата с псевдонима „007“.

Англия винаги се е бояла от конкуренция с Русия. Тя непрекъснато се опитва да сблъска Русия с други държави. Преди половин век английският премиер лорд Палмерстън признава: „Тежко е да се живее, когато никой не воюва с Русия.“ Тук няма какво да се добави. Опитвайки се да отслабят Русия, британците винаги успешно се сражават с нас на чужд гръб – френски, немски, турски. Струва ми се, че революционният агитпроп Маяковски през 20-те години напълно е съзирал реалността.

Има един свят на капитала – „тримата шишковци“, както гениално го е прозрял Олеша – така изглежда световният империализъм. Разбира се, и Рокфелер, и Сорос имат ясна представа как трябва да бъде устроен светът. Но, разбира се, да се обръща внимание на тяхното мнение, ще бъде грешка – Гайдар и Чубайс вече го пробваха… Сега и при „шишковците“ вървят спорове. Например европейският клан на Ротшилд не на живот, а на смърт се конкурира с америкнските Рокфелеровци. Ако ти се стори, че от моите отговори мирише на „ватенка“ – нямам нищо против. Смятай ме за един от „ватенките“.

– Но Русия не се развива, тя загнива, за какви велики шансове говорите?

– Това е твоята гледна точка – една от безкрайно многото гледни точки на мислещите хора, които са убедени, че тяхното разбиране за проблемите отразява истината. Да споря с теб не ми изглежда продуктивно. Обаче мога да отбележа, че такава категорична ЯСНОТА не е най-добрата позиция, която може да те отведе близо до истината. Това е деликатен опит за оценка според една типична източна мъдрост.

Днешната европейска безапелационност в голяма степен е резултат от изобилието на мигновен достъп до информация в интернет, където банални истини са омешани с гениални прозрения и се губят в океана от пълен боклук. Огромната информация доведе до банализиране на всички понятия и десакрализация на световни ценности и към тази „ПЪЛНА ЯСНОТА“. Такава яснота може да бъде много опасна и разрушителна. Сега пробвай да опровергаеш няколко факта: Русия при Путин стана един от центровете на глобална политика. Нито едно сериозно решение в света не може да бъде прието без участието на Русия. Това се отнася както до политическите решения (например опитът за преразглеждане на Втората световна война), така и за икономически решения (световни цени на нефта, газа и др.). А ти твърдиш, че Русия загнивала…

Другият въпрос – че кризата на световната политическа система, а също и невероятните купища от лъжи и мръсотии, които се изливат от общозападното „Министерство на Истината“ заедно с разнообразни санкции, принуждават Русия с подвити колене да преодолява дупки и неравности по пътя, а също да приеме адекватни меркиза съхраняване на своята държавност. Да, замириса на студ, но „мръзненето“, както казва, струва ми се, Победоносцев, е най-доброто състояние за руската държава… Дето се вика, да не се „развали“…

И така, струва ми се, нашата страна рядко е била когато и да е в по-добро състояние… Не мога да се въздържа, тук съм си отбелязал една реплика на човек от средите на „интелигентите-икони“: „Ние се освинихме, господа. Ние твърде обилно и лакомо се освинваме, а всичко получаваме твърде лесно. Вече не ценим дрехите от миналогодишната колекция, забравили сме как нашите баби кърпеха чорапите. Ние хленчим, че не ни е хубаво в комфортните автомобили с разни екстри. Ние изобщо вечно мрънкаме. Все ни е малко, вече на нищо не се възхищаваме. За да сме щастливи, трябва да се ограничаваме. Нищо чудно, че във всяка религия има пост. Колкото по-гладен е човек, толкова по-сладка му е храната. Колкото повече човек се ояжда, толкова по-безвкусно му се струва, а душата му страда. Защото ни възпитаваха всички да са ни длъжни. Не ходим на училище, ако е на 5 километра. Не помагаме на родителите си на полето – винаги имаме топла закуска. Много от нас не искат деца. Защо да се грижим за някой друг?“ и така нататък.

Разбира се, това е само още една гледна точка… Обаче струва си да признаем, че опасенията и страхът на западните страни са напълно основателни… Огромни пространства, несметни природни богатства, най-талантливият народ, висока нравственост, съхранена от 19-ти век – Русия действително притежава всичко, за да стане държава-хегемон.

– Никой нищо не получава от това.

– На мен разбира се ми е много симпатичен твоят искрен стремеж за справедливо разпределение на благата, който ми напомня за първите лозунги на болшевиките, които привлякоха за идеите си архаичния селянин. Но нищо на тоя свят не се случва без причинно-следствена връзка. Руският манталитет е абсолютно непретенциозен и лишен от буржоазния инстинкт към натрупване. Един от основните проблеми на нашата власт го виждам в това, че призивите към предприемчивост не раждат в руската душа незабавно желание за бурна дейност и забогатяване. Селският манталитет, който пронизва нашето общество, и който носим и ние с теб (да, да, не се мръщи!), този манталитет иска от държавата само едно – да го остави на спокойствие и да не му пречи да съществува. Значителни части от нашето население ще се чувстват напълно комфортно, ако им добавят по 5000 на година, тогава напълно ще са доволни.

И после, не бива да забравяме, че Русия е най-вкусната хапка за световната алчна Дантева вълчица, защото при такова богатство на земя имаме най-малка плътност на населението. Китай няма природни ресурси, там 145 души се падат на квадратен километър, а у нас източно от Урал – по двама. Оптимално съотношение на гигантски запаси и огромна територия и спрямо това – почти никакъв народ. В това отношение ние приличаме само на Бразилия. И точно ние сме двете главни страни на този век.

От Европа вече нищо не остана, придоби я интернет, дойде анемичната слаботелесна имитация на демокрация – политкоректността. А Русия ще си остане същата и ще премели всичко. Философът Александър Ахиезер, незаслужено забравен, намери алгоритъм на руското махало от архаичността до опита за модернизация и връщане обратно в хтоничната (най-древната фаза на старогръцката митология – б.пр.) пропаст. Той стига до извода, че в отсъствието на руска култура „сивото“ звено между бялото и черното, между „наш“ и „не наш“, Русия винаги ще избира архаизацията, винаги ще извършва възвратно-постъпателно движение – криза, презрели реформи, бавен отказ, назряване на нова криза. И така, докато не се появи жестока потребност насилствено да се утвърди между двете крайности едно трето, неутрално аксиологическо пространство, което да противопостави стремежа на руснаците към крайности – „който не е с нас, е против нас“.

– Но Ахиезер се е ужасявал от тази ситуация, а вие се възхищавате…

– Първо, откъде знаеш, че той се е ужасявал? Един учен не може да се ужасява, това е територия на мечтатели и такива, на които им е ЯСНО на кой рафт да складират реалността. Това, че Ахиезер я е описал, само по себе си нито е лошо, нито е добро… Аз се възхищавам не на смисъла на неговия анализ, възхищавам се на дълбочината, която ни помага да разберем Русия и да обясним закономерностите в нейното развитие.

Още един учен – Владимир Булдаков – много интересно развива мисълта на Ахиезер, която се отнася до тектоничната плоча на архаичността, върху която е разположена руската култура, а следователно и държавата. Не без ирония Булдаков отбелязва, че за интелигенцията е недостъпно разбирането на този ирационален факт, че руският народ създава в своето общество власт според собствените си представи за властта, а не вследствие победата на тази или онази партия на изборите. За мен това бе огромно облекчение – да разбера неизбежността на възникване на държавните вертикали на властта.

Така например през 90-те години Западът бе в еуфория от усещането, че Русия е отслабнала и не представлява вече никаква опасност да бъде завладяна. И от нищото се появи този ниският, и каза: „Достатъчно, няма да ви дам Русия!“ Може би не го каза той, а чрез него историята го каза, провидението! Той просто има добър слух, вслушал се е в тихия глас на историята, това е всичко.

– Той вероятно ще управлява пожизнено?

– Усещам горчивината в твоя плач. А имаш ли алтернатива? Колкото по-дълго управлява той, толкова по-добре за Русия. Русия сега е единствената, освен Китай, която може да попречи на „тримата шишковци“ да загробят планетата. Така че те няма да ни оставят намира.

– Кажете, трябваше ли непременно да влизаме в Крим?

– Защо ми задаваш такива смешни провокационни въпроси? За да разбереш дали съм „свой“ или „чужд“? Просто факт – през 2017 г. изтича договорът с Украйна за базиране на нашия флот в Севастопол и украинците вече са се договорили за военна база с НАТО. Така че в Крим щеше да има американска база с всички произтичащи от това последствия. Можеш да си представиш – американски Крим?!

– Аз дори няма да споря с вас, защото с теоретици на конспирацията не се спори.

– Приятел, но това е толкова очевидно! На теб, естествено, ти трябват велики потреси, защото си дебел като Хичкок и съответно обичаш трилъри…

– Не съм много дебел.

– Дебел си.

– Фелини също е бил дебел.

– Но не така, както си ти. Виждал съм го неведнъж. Той беше набит, дребен, и толкова. През 70-те бях в Рим и поканих всичките си кумири да гледат „Дворянско гнездо“ – Фелини, Антониони, Пазолини, Лолобриджида, Кардинале… Всички дойдоха. Защо – до ден днешен не знам. Вероятно съм ги поразил със своята наглост. Фелини седеше на първия ред, след десет минути си тръгна и аз повече не го видях. Той сигурно не е могъл да понесе да е в едно и също помещение с Антониони.

– И все пак Антониони е по-лош като режисьор. И Пазолини е по-лош. Въпреки че и двамата са съвсем слаби.

– Антониони имаше външност по-скоро на професор. Пазолини изобщо според мен не бе толкова режисьор, колкото поет, който филми – но го правеше талантливо, най-малкото „Евангелие от Матея“ беше откритие.

– Там литературният източник е много силен.

– Мнозина са се обръщали към този източник, а това е неговият прочит. За творчеството на Антониони епитети от сорта “хубаво“ или „лошо“ според мен са неприложими. Той създаваше свят. Преди него снимаха сюжети, а той снимаше филми за своя свят. Сюжетът се губи в „Приключения“: изчезва жена, така и не се намира и филмът вече върви в друга посока. Някои от филмите му изглеждат скучни, да, но Антониони се опитва да фокусира течението на времето и това е абсолютно нов подход в киното. И когато във филма „Нощ“ историята се развива доста сухо, а ние не можем да разберем накъде ни води авторът, изведнъж в края тези сълзи на Жана Моро… и ти самият ридаеш, защото ти е позволено да плачеш… Всъщност неговият свят не е сълзлив. И всеки проблясък на емоция преобръща душата ти.

– Да се върнем към вашата бъдеща работа, кой ще играе Микеланджело?

– Мисля да вървя по стъпките на Виторио де Сика – да търся актьори на улицата, непрофесионалисти. В Италия всички актьори играят така, както живеят извън филма. После ми се иска да намеря лица, които все едно са слезли от ренесансова картина. С обичайните актьори това е невъзможно.

– Струва ми се, че този сценарий в огромна степен отразява вашата фиксация в „Рубльов“.

– Прав си. Забелязах, че „Рубльов“ стои в мен до ден днешен. Запечатал се е някъде в подсъзнанието ми. Така или иначе, ние осем месеца четохме литература за Древна Рус, после примерно толкова време писахме огромен сценарий от 250 страници… от които Тарковски през първия месец от снимките засне шест страници. И излезе три часа материал. Тогава ме повика – да съкращавам, и започнах да свалям огромни части. И се получи – напълно случайно – ето тази форма на дискретна филмова новела. Но „Рубльов“ беше филм за монах, който е творил религиозно изкуство. Микеланджело е човек, освободил се от диктата на църквата, той може би е искал да достигне сакралното, но то вече е било религиозно изкуство. Разликата е голяма.

– „Рубльов“ – от всичко това ето как се е получила „Троица“…

– Е, да, а „Микеланджело“ – как ръката на гения освобождава от мраморния къс затворения в нея пленник. В това число – неговата трагична, непоносима, за мен безумно привлекателна личност. Бил е принуден да общува със силните на деня и много страдал от това. Изглежда е бил щастлив, само когато е подбирал мрамора за работите си, вглеждал се в него и се чудел кой се крие вътре. Можел да общува с удоволствие само с каменоделците, които живеели в Апуанските планини и презирали жителите на равнината. Между другото именно там са се намирали центровете на партизанската съпротива срещу фашистите, защото тези хора познавали планинските пътеки и като ловци са имали оръжие. Ето тези планинци искам да снимам. И тази мраморна кариера, искряща от белите мраморни частици.

/със съкращения/

glasove.com