Бъдещите филолози учат разни неща, между които и фолклор. В тази наука се използва едно понятие, което е купешко по звучене – „естетика на тъждеството“. На практика това значи нещо много просто – да се радваш на нещо, което познаваш, харесване на познатото. На седенките и други форми на групово общуване са се разказвали приказки, пеели са се песни и народът се е кефил, че ги знае и може да припява на талантите, които са разказвали или пеели най-хубаво. Логично е да питате какво общо има това с телевизията. Нямате представа колко общо има.

Цялата философия на т. нар. формати в медиите е изградена на този принцип. Независимо дали става въпрос за „бръснарницата“ „Панорама“, за „Денят започва с култура“, за „Фермата“ или за „Шоуто на Слави“, принципът е един и същ – фиксирано време, фисксирана аудио-визуална опаковка, ограничен кръг водещи. Тази предвидимост е част от това харесване на познато.

Независимо, че от пред-писменото състояние на общуването са минали много години, психологическите механизми на това харесване не са се променили. Това е една от главните причини за огромната власт на медиите. В зависимост от целевата аудитория всеки формат притежава и набор от „оръжия“, с които влиза в къщите ни и в главите ни – един вагон прочетени книги, внушаващо доверие излъчване/глас, реалити „и аз съм като вас“, аз знам едни тайни, които вие не знаете и др.

Има, обаче, и комплексни формати, в които тези медийни „оръжия“ са разнообразни. Те отварят главите ни много широко, слагат една фуния и в това се крие голямата опасност в тях да бъде наливано съдържание, което сами не разбираме напълно. Такъв формат е „Шоуто на Слави“, но сигурно не е само то.

Трябва да си даваме сметка: Форматите са само инструмент. Понякога просто за събиране на пари. Но много често за налагане на идеи, решения и власт. Тези, които поставят целите са много напред и с книгите, които са прочели, и с парите, които ще вложат. Изпълнителите са добре въоръжени за нахлуване в нашите глави.

Първото оръжие на „Шоуто“ – талантливи музиканти, които могат да свирят всичко. Това оръжие се налага с превръщането на всеки един в звезда. Второто оръжие – талантливи сценаристи, които пишат провокативно и задоволяват всякакви страсти, предимно масови (трябва да се продава рекламно време). Те могат да са си самодостатъчни за серия от издания на шоуто. Третото – красиви дългокраки балерини – сексуалното продава всичко, добри актьори в повтарящи се персонажи – ние сме ви съседите, роднините, ние сме част от вас – продавача в бакалията, таксиджията, кварталният футболист, попът-безбожник, проститутката, поетесата, шутът, който може да принизи всичко и даже себе си (пауло куелю, филип киркоров, бат бойко, местан ефенди и др.). Всеки образ носи частица от нас и ние се разпознаваме, но не искаме да си го признаем.

Всичко това великолепно управлявано от харизматичен водещ в стил балкански мачизъм

(минка-свирката, деса-поетеса, гугутка заспалова). Прецизен тайминг – някъде след втората ракия на късната вечеря или даже на втората бира, ако вечерята е била по-ранна. Точно когато денят е към края си и можем да се отпуснем.

Фунията в главата ни вече е отворена и в нея може да се налива. Наливането става по различен начин. При национални празници се налива много патриотизъм. При трагични събития се налива съпричастност и искане за отговорност. В политическа криза се налива справедливост, власт на народа, върховенство на закон и борба с корупцията. Наливането става с категорични позиции. Мачото-зрител и Минка не обичат някой да философства.

Мачото не разбира хипотезите, вариантите. Мачото иска прости условия на задачата и простите решения. Басейнът трябва да се пълни само от една тръба и да се празни пак от една тръба

Две тръби за пълнене и една за празнене са вече академична задача. Кой решава сложни задачи на две ракии и две бири?

Мачото иска, например, да си познава депутата и затова иска мажоритарни избори. Никой не го пита какво му пречи да познава сегашния си депутат. Никой не го пита дали ще е щастлив, ако неговият човек не бъде избран. Никой не го пита ще хвърля ли камъни срещу парламента, ако тези вътре не го кефят. Никой не пита мачото пред телевизора що избра тия сегашните като не ги познаваш. Не го питат и дали е гласувал с преференция и ако да, за кого е дал преференцията си. Това вменява чувство на вина.

А шоуто е шоу, то обича хората и иска да ги весели, а не да им вменява чувство на вина. Никой не иска да е виновен, даже и да е гласувал като овца. Това е положението – и професорите не искат да са виновни, че събираха подписи за референдума на президента, ама не му казаха, че въпросът му е тъп, и мачото не иска да е виновен, че прати Бареков в Брюксел и Баракова в парламента. Виновни са експертите, че имало 15/15, да ги… експертите тъпи.

А експертите нямат ежедневно шоу. По-точно някои имат като част от други формати.

Но, първо са малко, второ появяват се на принципа тука има – тука нема. Нямат и „оръжията“ на шоуто – нито таланта на музикантите, актьорите и сценаристите, нито дългите крака на балерините, нито харизмата на водещите. И в резултат експертите не могат да налеят идеите и страховете си в главите на широката публика. Нямат нито славата, нито ресурсите да обикалят села и паланки за срещи с почитатели. За тях фунията е почти затворена. Някоя статия в сайт, конференцийка с 20-тина колеги, хайде нека са 30-тина. Кой ти чете дълги статии с плюсове и минуси. Кой ти чете 500 страници книга с дребни букви.

Искаме решения – сега и веднага.

Минке, дай още една бира, че тоя малоумник ме изнерви с тая смесена система, да го… Ще си метна телевизора от терасата, ако го пуснат още веднъж. Ха, наздраве!
Стоил Стоилов
dnevnik.bg