Журналистиката е диагноза. Разболелите се от нея не се лекуват – това е начин на гледане на света и вътрешна необходимост да анализираш и споделяш наблюдаваното. Както и да правиш всичко възможно да задействаш механизмите за корекция, когато тези, от които тя зависи, бездействат,  пише в свой анализ Мария Касимова за www.ploshtadslaveikov.com

Тази нагласа към света се дължи първо на едно много важно, вродено,човешко качество – любопитството. То е прощъпалникът на журналиста, но само по себе си няма как да го направи такъв. Защото благодарение на любопитството хората стават и учени, и полицаи, и пътешественици, и изследователи, и хора на изкуството. За да станат журналисти, им трябват още няколко неща – чувство за справедливост (което просто няма как да бъде абсолютно и винаги е субективно), упорство, стигащо до инат, полезна доза самоувереност, самочувствие и нарцисизъм и онова нещо, което народът най-точно нарича „гьон сурат“: умението да си изграждаш имунитет срещу константното присъствие на всякакви публични емоции около журналистическия ти, а и човешки образ.

От журналистическия си опит мога да ви уверя, че никак не е лесно да управляваш всичко това успешно. От човешкия мога да ви кажа, че понякога доста боли. Затова няма да съм аз тази, която ще укори който и да е журналист, дръзнал да направи най-трудната крачка в кариерата си, като влезе в политиката. Знам, че тя е равносилна на това да погребеш журналиста, като направиш опит да въвлечеш всичките му гореизброени качества (или недостатъци) в неизменно калната игра на политическото управление. Колегите, избрали този път, най-вероятно го правят с чистото съзнание и вероятно ще действат така, както и като журналисти: безкомпромисно, непримиримо, честно и почтено – в рамките на своите лични убеждения, разбира се. И не мога да допусна, че в това свое решение те не са отчели най-важната жертва – да избутат на заден план себе си като морален коректив за сметка на онова размито, лепкаво, нагаждаческо и безлично общо лице на структурата, наречена партия, движение, организация, група или каквото и да е, обединено най-общо под призива „дайте да дадеме“.

Вече няколко дни, откакто стана известен фактът, че Елена Йончева, Тома Томов и Александър Симов влизат в политиката, оглавявайки листи на БСП в предстоящите парламентарни избори, мисля за смисъла на един такъв ход в нашата професия. Вълнува ме не само защото уважавам тяхната работа (което не винаги значи и убеждения и стил) и съм я смятала за важна и значима в общия фон на българския медиен живот, но и защото самата аз също съм била поставяна пред този избор и имам своите устойчиви причини все още да стоя от страната на онези с диагноза „болен от журналистика“. Честно казано, отказвала съм сравнително апетитни и уютни службици в името на едно-единствено нещо – да мога да заспивам и да се събуждам спокойно, че съм казала каквото мисля, направила съм това, в което съм убедена, поела съм последствията от всичко това и съм отговорна еднолично. Силата на максимата „аз съм си цар, аз съм си господар“ винаги ми е била верую, макар и не винаги да съм била в състояние да постигам перфектния баланс. Но си давам сметка и за още нещо важно – с лай покрай кервана не винаги можеш да го накараш да спре или да си промени посоката на движение.

Точно тук някъде моите вече бивши колеги, поемащи пътя към политиката, имат нещо повече от мен – увереността, че политика винаги се прави в група, и силата да се разделят със свободата си в името на ефективното участие в промяната на средата. За тази смелост, ако е толкова искрена и чиста, колкото си я представям, мога само да им се възхитя. Дали е заслужено, времето ще покаже.

Силно се надявам обаче те самите да са наясно с едно: връщане назад няма. Журналистът може да стане политик, но веднъж стъпил в политиката, не може да се върне в журналистиката. Не защото някой ще го бие през пръстите, а просто защото е неморално. Надявам се, че по време на присъствието си в политиката – сферата, където моралът най-отчетливо отсъства – моите колеги журналисти няма да забравят това.

Преди години като журналист в списание ELLE интервюирах Николай Бареков в тогавашното му журналистическо амплоа. Беше водещ на сутрешния блок на Би Ти Ви, имаше впечатляващ рейтинг и аудитория, владееше политическата материя и боравеше с нея професионално. Когато взе решение да стане политик, бях убедена, че това е за добро. Поставях качествата, които бях видяла у него, върху образа на политика и това ново лице ми вдъхваше доверие и надежда. Те обаче се спихнаха още с първите изяви на новоизлюпения политик Бареков, а разликата между онзи образ, който познавах, и този новия, беше драстична. Преди няколко години случайно го засякох на летището в Брюксел на път за България, заобиколен от пърхащи девойки и младежи с вид на мутри. Групичката им беше видимо недоволна, че се реди на общата опашка за чекиране за полета и на всеослушание обсъждаше върлата несправедливост, че не било удобно да си ползват VIP правата, защото „всички тука ще се развикат недоволни и айде, моля ти се“, как чух Бареков да коментира. Властта беше опънала рамената на някогашния чепат журналист и за нула време по гоголски го беше превърнала в обикновен нафукан и самозабравил се народен… пардон, бого-избраник. Впоследствие, а и до днес, този образ не само се затвърди, но и започна да става истерично нелеп. Не го казвам със злорадство – все още ми е мъчно за журналиста, който Бареков обещаваше да бъде.

Световната история познава немалко случаи, в които журналисти са минавали на страната на политиката. За някои – като Уинстън Чърчил например, този ход е бил исторически значим и успешен. За други – като Бенито Мусолини, историческата значимост се изразява във фатални последици за развитието на целия свят. При трети пък – като Сара Пейлин (бивше момиче, което съобщава времето, и спортен журналист), политическата сцена публично доказа собствената им некомпетентност и ги превърна в клоуни на обществената сцена….

Цялата статия може да прочетете тук – http://www.ploshtadslaveikov.com/zhurnalisti-v-politikata-nyama-pat-nazad/