След кратко боледуване почина Петко Данев, бивш главен директор на НПК „Черно море”-Варна. Петко Данев е роден през 1942 г., и е един от емблематичните директори на завода, под негово ръководство НПК „Черно море“ постига високи икономически резултати. Поклонението ще се състои на 27.04. от 13 часа в Ритуалната зала на Централен гробищен парк – Варна.

Публикуваме интервю на Петко Данев пред списание „Тема“

Формулата е наука – производство – маркетинг

Преди промените радиозаводът „Черно море” имаше около 18% световен пазарен дял. Имаше ли шанс след 1989 г. търговските контакти да бъдат запазени и неизбежно ли беше последвалото свиване на производството?

– Научно-производственият комбинат „Черно море”-Варна измина дълъг път до придобиване на национална значимост и световен ранг. Той започна дейността си с лицензни изделия с не толкова значим характер и стигна до производството на крупни системи от най-сложен тип. Само за 15 години постигнахме завидни резултати – средногодишни ръстове с по 15 млн. лева и производителност на глава от личния състав от 40 000 лв. Обемите на промишлената продукция бяха около 200 млн. лв. годишно. И ако не беше прекъснат устремът ни, мерникът сочеше порядък от 1 млрд. лева. Посоките на развитие бяха аерокосмическите технологии и продукти.

Като комбинат, специализиращ се в международното разпределение на труд в СИВ и Варшавския договор, „Черно море” продаваше най-вече в социалистическите страни и също така в страните от Азия, Африка и Америка, които бяха поляризирани около социалистическата общност. Сега… неизбежно ли беше … Българската индустрия имаше добър рейтинг в света и беше възможно да се реализира на Запад, макар и като втори ешелон, но това не се случи най-вече защото у нас липсваха „големите индустриалци” в политиката. Това всъщност срина и науката, образованието, приемствеността, ешелоните и най-вече пазарите.

Всъщност десетилетия преди у нас да се заговори за „клъстери”, около радиозавода функционираше такъв клъстер?

– Структурата на нашия специфичен подотрасъл изглеждаше така: първа беше фундаменталната наука. В БАН и в Института по радиоелектроника в София се занимаваха с перспективното развитие от 5 до 25 години напред. После идваше приложната наука в няколко института, например варненския Институт за радионавигационна апаратура. Тяхна задача бяха иновационните процеси, автоматизираните системи в производствата, безотпадните технологии и т.н.

След това се нареждаха ешелоните – мрежа от заводи и цехове, разположени по цялата територия на страната. В нашия ешелон например бяха заводът за тренажори в Шумен, заводътза вити магнитопроводи в Айтос, цехът за револверно-автоматна дейност във Вълчи дол, пресовият цех в село Доброплодно и т.н. Тези заводи и цехове обезпечаваха голямото производство, като същевременно не източваха доходи от комбината. Търговската дейност беше на финала на отрасловата ни структура.

Вие бяхте начело на огромно социалистическо предприятие. Какви бяха недостатъците на социалистическата промишленост? Кои бяха преимуществата й спрямо сегашния пазарен модел?

– Естествено и тогава, както и сега, се допускаха грешки. Голяма централизация; планове, необвързани с материално обезпечение или пазари; уравниловка, която водеше до демотивация. Твърде голяма беше намесата на партийните органи.

Но за сметка на централизираното планиране на средствата имаше диференцирани фондове, които водеха до хармонично развитие. Никой ръководител на предприятие нямаше право да прехвърля средства от един фонд в друг. Така се развиваха всички направления – новите производства, ремонтът, техническото усъвършенстване, социалните дейности, подготовката на кадри и т.н. По такъв начин не се допускаха диспропорции в развитието. Мисля, че плановото начало и днес дава добри резултати в Китай и други страни. Европейският съюз все повече планира. Не е лошо и в България да се прави така.

Бихте ли описали общото състояние на българската индустрия към края на 1980-те години?

– Нещата, свързани с индустриалното развитие в България по време на социализма, не са такива, каквито се представят днес от някои среди. До 1989 г. придобихме относително добър индустриален облик. Неслучайно в световните класации попадахме в графата „индустриална страна.” Основните производствени фондове надхвърляха 150 млрд. лева. Националният доход беше 62 млрд. долара, а доходът на глава от населението – 7500 долара (повече, отколкото през 2011 г., бел.ред.) В класификацията на развитите страни България се редеше между 30-35 място в света.

Тоест приватизацията е била твърде изгоден (за приватизаторите) процес?

– От приватизацията започнаха бедите. Приватизацията в България протече стихийно – без виждане и политика как да бъдат използвани тези огромни производствени фондове при новите условия. Държави като Чехия и Полша проведоха приватизацията си поетапно, под пълен контрол на държавата и ръководени от натоварване на наличните производствени мощности. В България се случи тъкмо обратното – приватизацията беше подчинена на користни цели: машините на скрап, оцелелите предприятия се управляваха некомпетентно, а голяма част от най-доброто попадна в ръцете на чуждестранни инвеститори за жълти стотинки и солидни комисиони. Създадените приватизационни фондове със задача да преструктурират икономиката се превърнаха в извор на корупция.

Все по-малко подготвени кадри, все по-труден достъп до пазари: има ли шанс българската индустрия за нов подем?

– Възраждането на индустрията днес е сложен и труден въпрос. Изпуснатото не може лесно да се компенсира. Налице е убийствена конкуренция на световните пазари, в световна криза сме, потреблението е свито, рискът от грешки ескалира и т.н. Но за да имаме поне някакъв шанс, налага се, и то безусловно, ново радикално мислене: преосмисляне на действителността чрез дълбок анализ на характеристиките на съвремието като бързина, посока, ускорение. Ако не го направим, новата среда ще ни накаже.

И кои според вас са пазарните ниши и отрасли, към които сега следва да се ориентират българските предприятия?

– Необяснимо е защо, след като светът има проблем с изхранването, нашето селско стопанство и хранителната промишленост не се възползват от тази ниша. Холандия разполага с 1/3 от нашата обработваема земя и произвежда селскостопанска продукция за повече от 40 млрд. долара, а ние не можем да достигнем и 10 млрд. Налице са много други примери, които също налагат извода, че е необходима друга, нова струя на философската и научната мисъл. Необходими са нови модели на стратегическо поведение.

Какво тогава следва да се направи, в частност от държавата, за да може българската индустрия да заеме водещи позиции?

– Мисля, че след като парите се концентрираха в частни банки, за предприемачите стана по-тежко. В много страни въпросът за кредитирането на предприемачите е под контрола на държавата и производствената сфера е облагодетелствана с по-приемливи срокове, лихви, предоставят се и гаранции.

В по-стратегически план – не може да се стигне до нещо достоверно, без да се ползва получен от другите хора фонд и без да се попълни този фонд с някакъв нов принос. Безспорният успех на НПК „Черно море” се дължеше на комплексния ни подход: наука – производство – маркетинг – квалификация – организация и управление. Симбиозата между наука, производство и маркетинг при нас пусна дълбоки корени, върху които можеше да се надгражда.

barometar.net