Не, аз вече не съм полуградско-селската пръчка, за каквато минавах доскоро, аз се издигнах до висините, аз съм вече от висшето общество; вижте ме, снимала съм се до царя, до българския цар съм се снимала, не до някой пъдар и при това цялата в бяло съм се снимала. Кои сте вие да ми придиряте бе, гейове нещастни такива, загубеняци пропаднали.

Казва тя.

Вижте ме, вижте ме, аз вече не съм махленският бияч и простак, аз вече не съм вече съмнителният меринджей и мошеник забогатял с изнудване и далавери, аз съм върхът и каймакът, мен ме канят царе, папи и патриарси на посещения и рождени дни, нищо чудно папата и мен да погали по главата някой ден.

Казва той.

Вижте ме, вижте ме, аз вече не съм тъпото селянче от Сирищник, аз не съм окаяната Мадам, известна с продажните си писания, аз вече не съм ченгето, прочуло се с мерзките си доноси, аз не съм момчето за всичко на чужда финансова корпорация, аз отдавна вече не съм някакъв си там бракоразводен, аз не съм прилепил се за благородници тарикат и пройдоха. Ние всички вече сме известни, богати, успешни и супер яки, ние сме върхът, ние сме каймакът.

Казват те. Всъщност показват го.

И националното обединение е постигнато. Първата мадам на републиката редом до водачката на социалистите, един бивш президент седесар редом до известен с лудостта си бивш прокурор, до тях бивш банкер на Българска народна банка, известен със съучастието си в погрома над КТБ и грабежа на три-четири милиарда лева, до него бивш яхтаджия плейбой, оженил се за любовницата си, ама чак след като баща й става премиер на България, после съучастник и в покупко-продажбите на българския държавен дълг – до него аверчето му – бивш министър на икономиката, изкярил милиони от същата тази покупко-продажба, до тях един бивш премиер социалист редом с бивш премиер от СДС, който по-късно се оказва доносник, следват разни попове и социалисти, после социалисти и попове, после всякакви хора, облажили се с власт и пари по времето на Симеоновото премиерстване.

Ето един прочут с доносничеството си левичар-журналист или прочут с левичарството си журналист-доносник, понастоящем и народен представител, до него журналистката, която мяташе ябълки по бившия президент на България, до нея известен шоумен с шоуменското си гадже, до тях журналист с леви нагласи, този път твърде млад за доносник, до тях един кинаджия-седесар, почитател на Филип Димитров, прочул се с омразата си към ченгетата, а пък до него ченгето Бриго Аспарухов, който оклевети Филип Димитров и който беше в основата на падането на СДС от власт.

Какво кара цялата тази трудно описуема гмеж, всичките тези хора чинно и почтително да чакат на опашка за да се озоват близо до Неговото Царско Величество Цар Симеон Сакс Кобургготски? Как се стигна до това смайващо обединение на необединимото?

Учтивост? Светско възпитание? Добронравие? Добросърдечие, благодушие, възвишена душевност, склонни към отстъпки, търпимост и помирение? Уважение към някогашните български царства?

Майтап, госпожа Петрова…

Уважение към един цар, излъгал народа си с евтини лакърдии и забавил с години развитието на България, за да уреди семейството си за сметка на туземните данъкоплатци?

Никакъв майтап този път! Евала на Неговото Величество, как само прецака тъпите местни аборигени!

Всъщност на този рожден ден цялата тази височайша тълпа не отиде да поднесе подаръци на величеството, нито да изрази уважение към когото и да било, пък било то и цар. Всичките тези мили хора отидоха да получат, не да дадат. Да получат свидетелства и удостоверения. Тапии. Тапии за принадлежност към върхушката на България, към новата каста на властниците. Ненаписани, неподпечатани, но достатъчно видими, направо зрелищни и полезни за самите тях тапии.

То не беше рожден ден на царя. То беше негласно узаконяване и учредяване на сегашната властническа върхушка, разнесла по всички медийни стъгди и мегдани своята посредственост, пошлост, двуличие, нагаждачество, суета, лицемерие и убогост.

Кой да знае, че в началото на своето управление дядото на сегашното Величество, тогава все още Негово Височество (1888 година) е искал именният му ден да се празнува точно по времето на Ботевите празници. Та хората да почитат Фердинанд, не Ботев. Защото, нали: „ Не ти, който си помазал царе, папи, патриарси…“

Цялата тази гмеж, цялата тази височайша тълпа, цялата тази дунанма, целия този салтанат все пак наистина имаше блясък. Блестеше с две ярки отсъствия. Бойко Борисов и Иван Костов.

За Костов ясно – това е друг свят, друго равнище, друга вселена. („Тоя злодей само от злоба няма да поздрави царя” – биха рекли мнозина, Бог с тях …)

Ами Бойко Борисов защо не дойде – нали все пак Симеон го подхвърли към висините. Дали от неблагодарност не се появи. Дали пък усетът не му подсказа, че когато две слънца греят в едно пладне, едното бездруго ще забледнее. Каквато и да е причината – добре е, че премиерът на Републиката не се вясна на царския рожден ден.

И още едно отсъствие – невидимо, незабелязано и никак бляскаво, но затова пък същностно, показателно и обнадеждаващо.

На това по-скоро печално представление за простодушни туземци на читалищно равнище нямаше творци, мислители и съзидатели. Нямаше хора на изкуството и науката, нямаше известни художници, музиканти, писатели, лекари, учени, артисти, учители (ако изключим вездесъщият и неизменен Главен Мултак на Републиката). Нямаше хора, за които, както често се случва напоследък, да си речеш: „Ето, уважавах го заради това, което прави, пък той отишъл да се кипри на царски купон между двуличници, новобогаташи, височайши тарикати и откровени простаци.“

Това е обнадеждаващо. Може би пък след време, след години, след две-три десетилетия или пък след две три-поколения утайката ще се слегне на дъното, където й е мястото, а българските съдбини ще се поемат от най-добрите представители на обществото ни, не от височайшата тълпа.

Иво Беров

transmedia.bg