Преди две години Виолета Станичич, бивш български журналист, пише този текст за електронната медия ploshtadslaveikov.com, който е актуален и днес.

„За мен упражнението „Голямото четене на български автори” беше личен проект (свързан с носталгията, с поддържането на връзката с родината, текущата й култура и пр.

Това е третото ми лято, в което го правя активно и преднамерено, с любов и в личното си време. Оказа се, че съм написала над 55 ревюта (гледах по блога). Преди това си четях, без да пиша: изчерпателно Алек Попов, Георги Господинов, Милен Русков, Стефан Цанев, Мирослав Пенков, Петър Делчев, Николай Грозни, цялата ЛФ (за съжаление)… Мисля, че в последните 3 години съм прочела над 100 нови български книги. Минимум. Колкото мога физически да поема от вълната нова БГ литература.

Повече не мога и не искам.

Това лято изринах ударно повече боклук, отколкото съкровища. (Карамфилов, Ляхова, Пенков, Бърдаров, Радко Пенев, но и Александър Томов, Светозар Стоянов, Янислав Янков, Атанас Раденски. И прочие.)

Спирам. Не може повече да продължавам така. Не се издържа. Не знам за общия БГ читател, но аз трябва да тегля чертата някъде.

Сегашното положение в родната литература е напълно сбъркано. Чета книга след книга и се ядосвам. Тук-таме зрънца, има хляб, ама виждаш как не е текъл процес на дебат, с когото й да е било. Не е имало разговор, борба с редактор, мъки с текста, няма „архитектура”, конструкция дори. Дори диамантени люспи, които блещукат обещаващо, са оставени да потънат в пустинята от страници.

Между писателя и читателя буквално не преминава никой друг. Нито с рендето, нито с шкурката. Просто се е хвърляло на машината да принтира, безкритично.

И тъй като не съм вътрешна на „индустрията”, нямах категорична информация, та само се гърчех от безчетните страници плява и се чудех каква икономическа логика позволява това? Докато не видях миналата седмица „кървавото писмо” на някакъв публикуван автор, който обясняваше как си платил всички разноски за издаването в едно от най-престижните издателства в България – от корицата, странирането, „промоцията” та до разпространението и пр. А сега му я държат в складовете и не се напъват да я доставят в книжарниците.

Не ме интересува личната му драма, а принципът. Човекът плаща всичко за 500 бройки тираж, а издателството инкасира – като си покрива разходите плюс таксата за себе си. Същата логика като в рекламните агнеции. И мята книгите на поточната линия.

Разпитах малко, оказа се масово явление. И не в едно издателство. Чак знам и цените вече.

Плюс втори проблем. Хем авторите с гигантско его не дават да им се пипне нищо от „самородното злато”, хем новата школа редактори приемат ролята си само като „стилистично оглаждане” на думички и повторения. И то в галоп, защото се бърза. Ако въобще има включен редактор в процеса. Поради това се стига до сегашната ситуация: доминация на срамежливо прикрит самиздат.

Да повторим статистиката. Миналата година в България са издадени общо 3491 заглавия в областта на художествената литература, общ тираж 1 911 000. От тях преводни са 1363 с тираж 1 181 000, т.е. средно по 867 тираж на заглавие. И 2279 БГ заглавия само през 2015-а! Средни тиражи от 300-500 бройки на заглавие. 1000 продадени е постижение. 3000+ са култови. Сиромахов – извънземен.

И защо, драги ми автори, издатели и напористи деятели на „книжната мафия”, сте се докарали до тази сляпа улица от бозаво българско нискотиражие? Защото пазарът има определен размер и няма да се разтегне от бурна промоция, хватки, номера. Прикритата реклама и маркетингът с блогове и социални мрежи само ще променят решението дали да купиш една или друга книга, но няма да удвоят броя на книгите, бюджета, които човек може да отделя. Т.е. при сегашната „стрелба на тъмно” в безкрайните поля от заглавия, пълната плява седи на същия рафт като сериозните, истински, ценни творби и нито има как човек да се ориентира, нито кой да те ориентира. (Говоря буквално. Като си бях наскоро в България и се гмурнах в прекрасната книжарница „Гринуич“, просто се удавих. Хем търсих пристана с родните автори. Не само са твърде, прекалено много, но даже от един автор/ка има по 3-5 книги, които се „реализират” по няколко години, та става съвсем непрогледно кое има смисъл и кое – не.)

Медиите не се занимават повече с „ревюта” и професионална критика, вероятно това нито продава, нито е пикантно. И сегашната ситуация е абсурд. Вместо от професионална критика теренът е завзет от „ревюта” в блогове. И съчетания във Фейсбук. Някой път участват приятели на издателството, друг път самите „продуценти” на книгите в издателството. Вдига се шум от „анотации”, които са промоции, леко маскирани като ревюта. Отговорните редактори (демек продуценти на книгите) са едни мажоретки. И като коректен остава само каналът„от уста на уста”. Той работи, но силата му е за 500-1000 тираж, да кажем…

Попитах собствените си приятели по въпроса и поне няколко човека ми казаха:

„Повече преднамерено не чета български автори. Голяма боза.”

(NB: Аз не съм враг на творците. Дълбок почитател см им. Смятам, че самата писателска и издателска общност най-много има нужда от отзиви, корективи, коректни класации, професионално редактиране и наистина престижни награди в края на пътуването.)

Та ето изводите ми:

Не може да се издават безкритично хиляди книги на български автори и повече от половината да са фира.

Не е здравословно добрите български автори да продават 500 тираж.

Не е ОК всички да издават, колкото да си опитат късмета, а издателите безкритично да им вземат таксите.

Евтиният самиздат прави всичко бозаво и дави доброто.

Книгите на български автори трябва да са по-малко, да излизат по-трудно, да са повече работени, изстрадани, филтрирани.

Трябва да продават минимум 3000 тираж на заглавие и да имат великолепна услуга от цялата система. Трябва да има дебат и разговор за тях. Редакторите трябва да работят повече върху книгите (и явно да имат различна мотивация и роля).

Аз лично жадувам за ситуация, при която дадено издателство или името на определен редактор да е сигнал (даже печат) за качество. Да знам, че там пускат само категорично качествени автори и текстове. Първа ще бия тъпана за тях.

Явно не бива да се отглежда илюзията как на малък и „лимитиран” език и пазар може да се живее от професионално писателство. Това води до графоманство. В България в момента да живеят от това май могат 5 човека. И има още 100 талантливи автори, които обаче трябва да имат и „дневна работа”. Останалите хиляди са издали книга, но не са писатели.

Не желая повече авторите да изплюват по книга всяка година, редакторите да са мажоретки, издателствата – сводници, а аз мелачка за страници. Така че, мили ми издатели, в известен смисъл и аз ви напускам. Започвам да щадя себе си. Досега ви бях съучастник един вид, четях, на всеки давах кредит, че може да излезе нещо от тази трънка, но се оказа, че тече несекващ поток от мътилка.

Българската художествената литература ще има моите извинения. Сега ще отплувам към други брегове.“