Пет изхвърлени от обществото деца на улицата живеят извън ритъма на варненци, които всяка сутрин отиват на работа, държат се прилично и плащат данък обществено мнение. Джаско, Шкумбата, Захари, Рошко и Хилавия. Наблюдавах ги през лятото, говорих с тях – видях агресията и немотията в очите им. Те пият, карат се помежду си, крещят, покрадват. Нямат цел в живота, освен оцеляването. То и каква цел да имат в държава, чиито поданици са вкарани в Матрица, от която няма измъкване? Разликата между тях и нас, работещите бедни е тази, че ядем по-скъпи храни, натъпкани с ГМО, носим по-хубави дрехи и 1 път в годината ходим на почивка за 1 седмица.

Докато общувахме не ги съжалих – завидях им. Те живеят като волни птички, без да им пука какво се случва около тях. Не изплащат кредити за апартаменти, не се тормозят как ще си платят сметките, не ламтят за нови коли, дрънкулки и почивки на Малдивите. Те живеят ден за ден и са по-щастливи от огруханите хора с ненаситни, алчни умове. Не им пука кога ще е готов булевард Левски, мръсен ли е въздуха във Варна и с колко са поскъпнали тока и водата. Бродягите живеят в друг свят.

С Шкумбата имам няколко срещи през годините. Той е около 20 годишен набит младеж, с изпъкнали очи и гръмогласен тембър. Има добродушен вид, но когато започне да крещи „Дай 1 лев!“, лицето му се изкривява в зловеща гримаса. За „жертвите“ му настъпва време разделно – те трябва да му дадат 1 лев или да изчезнат. Първата ни среща: в кафене до бившия Пионерски дом. Бяхме със сестра ми и приятели, когато изневиделица се появи Шкумбата и извика: „Дай 1 лев!“ Казах му да изчезва, но той включи софтуера си на бърза програма и закрещя без да спира: „Дай 1 лев! Дай 1 лев! Дай 1 лев!“ Станах от стола си, избутах го – ефект нулев. Крещеше като обезумял, изпаднал в просяшки транс. Спря, едва когато сестра ми му даде 1 лев. При втората ни среща Шкумбата бе с намалени шансове за успех. Чух как жените от съседния офис пищят и отидох да видя какво става. Бродягата, застанал насред стаята крещеше с пълно гърло: „Дай 1 лев!“  Нямаше място за маневри и отнесе здрав шут, който го отрезви и принуди да напусне офиса. След време го срещнах на улицата. Спрях го и му казах, че с просия няма да стигне до никъде и трябва да работи. Шкумбата ме гледаше с разбиращ поглед. На лицето му, плоско като житена питка, засия добродушна усмивка. Съгласи се с мен. Разкая се. Каза, че няма да проси. /Когато се запознах и с аверите му се оказа, че е започнал работа, но тайно от тях проси./

Тарторът на бродягите е Джаско. Възпълен, с червендалесто лице и лукави очи, той обича да си пийва. При един от паметните си запои, Джаско събаря огромен чадър, с бетонен постамент. После, подтикнат от гузна съвест – връща чадъра на мястото му. В друг случай се изправя срещу 15-на пубертети, в неравна схватка. Поваля двама-трима и се отказва от битката – не желае нови срещи с полицията. Джаско живее у Шкумбата. Работи, каквото намери. Кара колело и заглежда с похотлив поглед момичетата. Наясно е, че трудно ще има семейство, жена и деца. Но това не го интересува. Живее за мига. Пие бира. Шегува се. Когато се налага скръцва със зъби на тайфата. Веселяк, добряк, грубиян, хитър и пресметлив. Типичното дете на улицата.

Хилавия е отрасъл в дом за изоставени деца. Не познава родителите си. Не иска да ги познава – „щом са се отказали от мен, за какво ми е да знам кои са?“ В очите му се спотайва упоритост, закалена през годините, която чака сгоден случай да се прояви. Когато това се случи, хилавото му тяло се изпъва, като тетивата на лък и главата му се накланя напред. Хилавия натъртва думите, които са важни за него. „Майка, баща, роднини – не са сред тях.“ Той също, като Шкумбата проси. На парче картон е написал: „Дайте пари за хляб!“ Споделя, че просяците в Западна Европа изкарват много повече. Има и порок – играе еврофутбол. Докато разговаряме имам чувството, че го познавам отдавна. По необясним начин ми стана симпатичен, чарът му е неуловим, като живота който води.

Бродягите внушават чувство на симпатия, но то не бива да заблуждава. Те са отрасли без родители, отхвърлени, унижавани, мачкани. Душите им са закоравели, белезите по тях никога няма да зараснат. Те го знаят и уж безгрижно препускат извън Коловоза на хората, които са планирали живота си.

Иво Югов

barometar.net