Когато човек живее дълго във Варна, става част от града. Обиква го. Обиква тихите, уютни улички, обиква морето, крясъкът на чайките, изгревът и залезът на вълнолома. Обиква и хората, които живеят в него. Не всички разбира се. Защото, който не е роден и израсъл във Варна не милее за нея. Не я пази. Пренася селяндурските си навици в нея. Мърси я. Не всеки, разбира се. Има читави хора от други градове и села, които не оставят гадните си отпечатъци върху снагата й. Има и варненци-идиоти, които мърсят, чупят спирки и улични лампи, форсират мотори, карат като изоглавени по улиците.

Израсъл съм на улица Раковски, там преминаха детството и юношеството ми. Сега живея до Колхозния пазар. Кварталът около Раковски е тих, спокоен, около пазара е шумно, мръсно и неприветливо. Но ми даде шанса да опозная различни хора. Като баба Златка, която продава чорапи и шапки на Колхозния пазар. Тя се е сраснала с пазара, /прилича ми на карибски пират, вграден в Кораба на мъртвите/, тук е от 1991 г. Дребничка, с изпъкнали очи и побеляла коса, баба Златка прави подаръци на своите клиенти, но отказва ответни жестове. Попитах я защо го прави, отговори ми, че й хубаво на душата да радва хората. А, че те са неблагодарни и тъпи – въобще не я интересува. Обича да псува, не цепи басма на никого, но е принудена да изслушва изкуфели старци и старици.

 Спирам при нея да изпуша цигара. Дядо й обяснява, че имал 3 апартамента, но нямало да ги даде на децата си, не заслужавали. Питам го: „Къде ще ги носиш тези апартаменти и защо не препишеш единия на баба Златка?“ Дядото се сепва, но продължава заучения монолог. Задавам въпроса втори, трети, четвърти път….седми…дядката се оказва упорито прилепало, но накрая вдига бялото знаме и изчезва. Баба Златка въздъхва : „Голям досадник! Идеше да му фрасна един по мутрата! Но какво да ги правя? Идват, оплакват се от деца и роднини, клюкарстват.“ „А знаеш ли защо идват при теб? Да не откриват сродна душа?“ – провокирам я. „Може и така да е!“ – усмихва се загадъчно тя . „Писнало ми е да ги слушам, пенсиите им били малки, нямали пари да си платят сметките, децата ги забравили! Аз да не съм по-добре от тях, бе?! 28 години съм на този пазар, кокалите ми изгниха от влагата, но не се оплаквам! Ай, сиктир и оплаквачите!“ –  вяло изругава баба Златка. Тя е опитала повече от жилото на живота, отколкото от меда му, харесва Карбовски и има за компания Ани Салич. Не истинската /Слава Богу !/, а леля Славка, сдобила се с прякора на омръзналата говорителка, защото устата й не спира да мели. Славка е ниска, с триъгълно лице, лукави очи и прилича повече на баба Яга, отколкото на Ани Салич. Знае къде и какви помощи раздават, обикаля по промоции и намаления – абсолютен търговски хищник. Славка споделя всички клюки от квартала с баба Златка. Не че баба Златка я интересуват, но изслушва триъгълната Ани Салич. Къде да отиде, когато прилепалото се появи? Да избяга от сергията си не върви. „През едното ухо влязло, през другото излязло.“ – споделя баба Златка.

Радост, грижи и отмора й носят нейните деца, внуци и зетьове. Бившият й мъж е именуван Призрака – той не съществува в живота й. Докато разговарям с баба Златка, пред очите ми отново изниква Корабът на мъртвите от филма „Карибски пирати“. С вградените в корубата моряци, които не могат да я напуснат. Като баба Златка, която се е вградила в Колхозния пазар /или той в нея/ и не иска да си тръгне.

Като всички нас, които сме се вградили във Варна, не искаме да я напуснем и само смъртта ще ни изчегърка от любимия град.

 А дали в морето ни чака Корабът на мъртвите?

Иво Югов

www.barometar.net