Връщам се в годините назад, когато се шегувах, че мога да напиша трактат за приятелството. Сигурно ще го направя, но преди това трябва да науча още за него. Например: Кое е по-важно? Да отстояваш принципите си или да ги нарушиш заради приятел? Избирам първото и по тази причина загубих приятелства през годините. Но не съжалявам. Когато мине време разбирам, че съм бил прав. За една приятелка, която избра лустросания живот, хвръкна в облаците и същият този живот я приземи. За един приятел, с лични проблеми, който избухваше без повод. Останал си е същият. За две приятелки интересаджийки, които дърпат ралото на живота, но с мъка. За една приятелка, която ми завиждаше, че печеля повече от нея. За един приятел, който ми завиждаше, че работата ми била по-лека от неговата.  Простил съм им глупостите, но изпитвам съжаление към тях! Вината, разбира се е моя. Че съм им гласувал доверие и допуснал в живота си. Те лъгаха, завиждаха, обиждаха, беснееха, лицемерничеха…и накрая животът ги постави на място. Не аз, Животът – който е по-мъдър и справедлив от нас. И разбрах – никакъв втори шанс за приятел! Издъни ли се един път, очаквай по-голяма идиотщина! Бягай, остави го да се пържи в комплексите и неудовлетвореността си! Защото в основата на всичко стои завистта. В приятелството също. Няма човек, който не завижда. Дори богаташите завиждат. На по-големите богаташи.

Познавам богаташи, които ми се пишат приятели. Като ми кажат „приятелю“ и потръпвам от ужас. Те не са ми никакви приятели. Те имат някакъв интерес от мен и лъжат, че са ми приятели. Те са богати хора, които гледат на мен, като на поредния бедняк, който им предлага  нещо, от което ще имат изгода. Майната им!

Забелязвам, че броят на елементарните простаци се увеличи през последните 10-на години. Те избуяват, като плевели. Поддържат се, като стадо маймуни. Понякога влизам в спор с някоя  маймуна. Тя си мисли, че като съм различен може да ми се качи на главата. Маймуната обаче греши. Тя е тъпа маймуна, която бързо поставям на място. Но не мога да вода чести битки с маймуните. Те са много. Размножават се под звуците на чалга, мирис на бира и пържени картофи. По тази причина наблюдавам приматите и ги презирам. Те не заслужават нищо друго освен презрение. Те са родени тъпи и ограничени и ще умрат, като такива.

А за приятелството…истинските ми приятели се броят на пръстите на едната ръка. Не искам повече, тези са ми достатъчни. Защото горчилката от излъганото доверие остава. Да напомня, че не всеки, които иска да бъдете приятели е безкористен. Че повечето хора са долни интересаджии, които играят роли.

 Не трябва да имаме очаквания към приятелите си. Не трябва да искаме повече от тях, отколкото могат да ни дадат.  Трябва да се доверяваме само на хора, които живеят пълноценно, не ламтят за материални придобивки и надграждат себе си. Вече рядко срещам такива хора, които не са обсебени от жаждата за пари, слава и власт.

 И вече разбирам големият ни поет Валери Станков, който предпочита любимата си пейка в Шишковата градинка, пред това да общува със завистливата варненска „интелигенция”.

Иво Югов

www.barometar.net