Силните, истинските послания се забиват, като пирони в съзнанието. Остават там и напомнят за себе си, когато най-малко очакваме. В тъпоъгълните, железобетонни глави няма как да се забият – тях и със свредел да ги пробиеш, полза няма. Не можеш да промениш мирогледа на агресора, но той иска да промени твоя. През 1974 г. в Неапол сръбкинята Марина Абрамович оставя на зрителите 6 часа да правят каквото поискат с тялото й – имат 72 предмета подръка. Събличат я, пишат върху нея, опипват я, разнасят я из залата, режат тялото й с бръснарски ножчета, на финала един й дава зареден пистолет, насочен към лицето й. „Тази работа разкрива нещо ужасно за човечеството. Показва колко бързо човек може да нарани, ако има подходящи условия. Показва колко е лесно да бъде дехуманизиран един човек, който не се съпротивлява, не се защитава. Показва, че ако им бъде дадена „сцена“, повечето от „нормалните“ хора очевидно могат да станат изключително агресивни“ – споделя Марина Абрамович.

Представете си какво ще стане, ако за 6 часа български почитатели на модерното изкуство могат да правят, каквото поискат с тялото на Делян Пеевски? Или с тялото на друг от любимите олигарси? Или с тялото на някой политик?

Омразата ни е просмукала. Отпечатала се е върху корите на мозъците ни. Най-вече омразата към различния и можещия. Ако талантливите, нестандартни хора направят прайд подобно на хомосексуалните – ще видите много отчаяни лица. Не е лесно да живееш сред ограничени хора. Различните търпят подигравателно отношение от масата, която не може и не иска да ги разбере.Те застрашават комфорта й, който включва – неутолим ламтеж за пари, ядене, пиене, чалга и секс. Не е лесно да си различен сред еснафи и завистници! Борбата с тях е безмислена.

Водил съм тежки битки с комплексари, глупаци и идиоти. Не им цепя басма, но остава горчивият вкус, че съм нагазил в примитивен свят, който полепва по душата ми. Имам чистилище – хубава книга, разговор с приятел, природата. Но как да се спаси фин, интелигентен човек, който работи или живее сред примитиви? Мисия невъзможна – те се обединяват подобно на маймунско стадо и го нападат. Търсят слабо място, искат сърцето му да пусне кръв. Примитивите са жестоки, като деца. Но и те имат слаби места и тях животът ги удря с паве по главата. Страданието за малко успокоява първичната им природа, после се окопитват и продължават по старому.

Но това е животът. Разнообразен и пъстър. Като родопска черга. Под слънцето има място за всеки – за агресора и комплексара, за дребната душа, за талантливия творец, за широкоскроения човек.

P.S. Знам какво ще направя, ако Делян Пеевски е на мястото на Марина Абрамович. Ще го гледам в очите. И знам какво ще видя в тях.

Иво Югов

www.barometar.net

На снимката – Марина Абрамович в Неапол през 1974 г.