Немският психолог Герт Гигеренцер от Института за човешко планиране „Макспланк“коментира масовата психоза и паника от коронавируса така: „Успокойте се! Избягвайте нещата, които могат да ви убият: пушенето, обикновеният грип, хората, които говорят по телефона от колата си. За паниката  допринасят и постоянните репортажи за мащабите на епидемията и починали хора. Те създават впечатлението, че коронавируса е най-големият ни проблем. А това не е така!“

Ролята на медиите в България е изцяло в подкрепа на насаждането на страх и паника в населението. По цял ден има извънредни емисии новини, свързани с коронавируса, още от сутринта ген. Мутафчийски дава сводка за броя на заразените. Тази истерия е напълно излишна. Българите са достатъчно информирани, за да знаят какво представлява коронавируса и как да се предпазят от него. Постоянното насаждане на страх и желанието на главния прокурор да въведе военно положение са абсолютно излишни. Хората са наплашени, животът им замрял и парализиран. Този генерал и главният прокурор наясно ли са, че 90% процента от българите са бедни и могат да издържат без да работят още 1-2 седмици? После какво ще правят, ще живеят на фотосинтеза по домовете си ли?

Защо тази паника не се случи през 2009 г., когато имаше свински грип?

През 2009 г. пандемията от свински грип отне  575 400. човешки живота. Досега от коронавирус са починали малко над 6000 човека. Защо, когато свинският грип взе близо 600 000 жертви не се стигна до масова психоза и крайни мерки? Какво е по-различното сега? Отговор на тези въпроси дава Георги Лозанов пред радио Дойче веле:

„На първо място са пораженията от самия вирус, макар че природата му сякаш продължава да е неясна. Експертните мнения се люшкат от нов бич за човечеството до грип като другите, който можеш да изкараш на крак.

На второ място идва медийното му отразяване. През последните десет години информационният произвол нарасна многократно. И за милионите, които не са заразени с коронавирус, той е медиен образ, далеч по-заразен от прототипа си. Едва ли е останал някой, който да не е чул за него, да не го мисли, да не се страхува. Ако съдим по българските медии (пък и не само по тях), май се получи синдром, обратен на чернобилския. През 1986 година, когато се случи аварията в съветската атомна централа, станахме жертва на информационно затъмнение, а сега сме жертва на информационно наводнение. Темата не просто води дневния ред на медиите, а изцяло го е превзела, като постепенно се пренесе в „живия живот” и започна да опразва магазините, театрите и кината, да срива икономиката и да превръща културата в излишен лукс. Още преди в България да има диагностицирани случаи на заболяването, всичко това тръгна с непрестанното оповестяване на липсата им.

Разбира се, информирането за тази сериозна заплаха е дълг на медиите, който те изпълняват повече от всеотдайно. А и институциите този път проявяваха предразполагаща словоохотливост, при това с добре премерен тон. Работата е там обаче, че ако повтаряш по всички канали отново и отново една и съща информация, тя бавно губи именно информационния си ефект и предизвиква психологически – масова фиксация. Искаш да чуваш само това и да „имаш уши” само за него. Същевременно преставаш да му вярваш, започваш да подозираш, че толкова често ти повтарят едно, за да скрият друго. така темата обраства с фалшиви новини и конспиративни сценарии, които се продават с гарантиран успех.  

 Не само една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина, но и една истина, повторена сто пъти, се превръща в лъжа. Да не говорим, че бедствията и кризите са златно време за спекулантите, включително и на информационния пазар. И така темата обраства с фалшиви новини и конспиративни сценарии, които се продават с гарантиран успех.”

barometar.net