Враговете са по-полезни от приятелите. Те ти казват истини, които приятелите премълчават. Стара максима, която не споделям. Враговете завиждат. Те живеят със злобата, че имаме има нещо повече от тях. Завистта е деконструктивна. Какво полезно да очакваме от нея? Враговете са като торбичките за еднократна употреба. Извършват злината си и отиват на боклука.
Имам доста врагове, повечето – анонимни драскачи. Но имам и явни, които се сблъскват с феномен, който не мога да обясня. Рано или късно моите врагове се провалят в работата си и тихо изчезват от хоризонта. Когато работех за МСАТ, рекламният директор ми завидя заради жена. Този льольо отишъл при един от шефовете и казал: Защо давате на Югов да работи, той не заслужава да си изкарва хляба тук!
Шефът му теглил наум една майна. След време, случайно срещнах човека. Вече не беше директор, а фотограф. Нямаше го лъскавия костюм и презрението към нисшестоящите. Мъкнеше огромен фотоапарат. Умираше от срам, че вече няма власт. Казах му за случката. Той се оправда с младостта си. Нищо полезно не научих от този комплексар.
Друг един, бивш колега стана политик от партията на ТИМ. Вирна си носа до небесата. Веднъж беше в компанията на други политици. Поздравих го, и исках за го попитам нещо насаме. Той се извърна, и каза: Сигурен ли си, че това, което искаш да ме питаш е важно?
И продължи да говори с другите.
Този самодоволен типаж вече не е политик. На местните избори опита да стане районен кмет, но се провали. Не знам с какво се занимава и не ме интересува. Но и той стана част от феномена – изчезна от хоризонта. А се пънеше, че щял да става кмет на Варна?!
От този комплексар научих, че който се вземе насериозно – животът рано или късно му удря здрав ритник в муцуната.
Враговете са полезни, за да знае човек, че това, което прави не е безразлично на другите. Анонимните, които драскат във фейсбук не са полезни. Те са неудовлетворени от живота си същества, непълноценни индивиди, които избиват комплекси в мрежата. Те са нещастници, на които не обръщам внимание.
Общувам само с пълноценни хора.
Срещам враговете си по улиците. В очите им виждам как са умирали по-малко след всеки мой успех. Изглеждат смачкани. Пребити от завистта, която ги е разяждала през годините. Някои извръщат поглед. Други се спират и се подмазват. Жалки са. Съчувствам им.
Но вътрешно съм доволен. Животът ги е поставил на мястото им. Тях, враговете за еднократна употреба.

Иво Югов

barometar.net