Беше в средата на март 2001 г. „Командирът“ Костов тъкмо беше изхвърлил „кардинала“ Бисеров от СДС, а Бисеров вече бе успял да формира собствена парламентарна група и се канеше да прави партия, с която да продължи борбата за синята идея. Някъде бях казал/написал, че лошо се пише на партия, в която едновременно съществуват кардинал и командир – имах предвид, че е невъзможно мирното съществуване на партиен лидер, който е концентрирал цялата власт в центъра, и друг влиятелен партиец, който държи еднолично структурите по места.

Могат да съществуват 10, 20 силни лидери в една партия, но само 2 – не. Единият трябва да отстъпи. Диархията не е приложима в демокрацията. Та, когато Бисеров тръгна да пада, ми каза: „Оказа се вярно. Така се прави в учреждение, не в партия. Това е един проблем, от който СДС вече няма как да излезе.Решението на този проблем минава през катаклизъм.“ Бисеров не успя да се пребори с Костов, но и Костов не успя да опази синята идея. Години по-късно Цветан Цветанов не се поучи от този опит и затова нямаше никакъв шанс да се пребори с Борисов.

Командирът Бойко отстрани овреме партийния си кардинал Цветанов, който дори и да направи партия няма да изиграе нова блестяща роля на политическата сцена. Въпреки това Борисов ще преживее краха на ГЕРБ, както Костов видя разпада на СДС. Това е така, защото Борисов не отстрани правилния втори силен играч на политическата сцена. Той не беше Цветанов и не е в ГЕРБ. От години цялата власт в страната – политическа, съдебна, икономическа, медийна се концентрира в ръцете на Борисов и Делян Пеевски – тези двама са си по-близки от всички съпартийци, от всички, които празнуват сребърна сватба, и от всеки тандем акула-риба прилепало. Уникална политическа симбиоза. Този проект очевидно е работещ, след като толкова години Борисов е на власт, а Пеевски увеличава присъствието си във всички сектори. Този тандем подгони Цветан Василев към страната на плескавиците, този тандем мачка Васил Божков, този тандем унищожава бизнеси и създава нови с държавни пари.

Този тандем командва изпълнителната власт, нарежда на парламентарната, кадрува в съдебната и погребва медийната. И страшно се ядосва, че не държи президентството, макар то да не е никаква власт. И ежедневно се нервира, ако някъде е останала медия, която все още не контролира.В началото на прехода се надявахме, че ще ни управляват умните, способните и заслужилите, сънувахме някаква мериторкация.

След гладните години на прехода се надявахме на ЕС като на някакъв велик пъдар, който да пляска през ръцете крадливите ни политици и бизнесмени, които са възможни само през държавните поръчки. Нищо такова не се случи. Не, властите в България се срастваха под одобрителния поглед на ЕС, който днес направо дарява 15 млрд, по-голямата част от които директна безвъзмездна помощ, на държава, която се управлява от тесен приятелски кръг. Начинът, по който се управлява България, ежедневно намалява доверието в демокрацията, превръща я в илюзия, която прикрива управлението на елитите. „Демокрация“ вече е само дума. Хората отдавна са забравили, че зад тази дума стои народовластие, свобода, равенство, че зад нея стои „държавната власт произтича от народа“. Днес народът не управлява нищо, свободата е свобода да мигрираш, а равенството никога не е имало. Важните думи загубиха съдържанието си.

Хората бяха научени, че демокрацията се свежда само и единствено до ритуално правене на избори. Т.е., единствените остатъци от демокрацията са и ще бъдат изборите. Които няма да бъдат печелени от политическите алтернативи, но ще бъдат губени от алиенирания народ. Да, най-големият успех на Пеевски и Борисов бе да затвърдят онова, което обясняваха преди десетилетия Милтън Фридман, Вилфредо Парето и Гаетано Моска – че естественият ход на нещата е да управлява олигархията – класата на властта, защото класата на управляваните винаги е апатична, незаинтересована от обществените проблеми и загрижена единствено за личното си битие.

Това може да се види нагледно в днешна България – вместо взаимен контрол виждаме срастване на властите; вместо конкуриращи се партии виждаме аморфни структури, които взаимно си помагат с действие или бездействие. През последните години управляващият ни тандем започна да използва все по-активно лостовете на страха. След аферата „КТБ“ последваха един куп удари по крупни бизнесмени, които първо търкат наровете на арестите, после губят поголовно бизнесите си и накрая излизат на свобода голи и боси, така, както са били преди да забогатеят. Освен експроприация на собственост тук по-важното е насаждането на страх. Под лозунга за „въздаване на справедливост“ се насажда усещането, че всички, които ходят по улиците, са заподозрени хора. Нехванати жертви на съдебната система. Спомняте си какво се случи в края на миналата седмица – заради нищонезначещ списък, нахвърлян върху снимка, прокуратурата се закани да проведе серия от разпити на знакови бизнесмени. Ей така, напрежение да има… Всички върви превъзходно в света на Борисов и Пеевски. Но, не сте забравили – диархията е невъзможна. Нито в партиен, нито в национален мащаб. Твоят министър вреди на моите интереси. Моят прокурор е засегнал твои хора. Едни сделки за над 100 млн. са прекратени ненужно с гласовете на твоите депутати. Вестниците ти ме плюят. Едни пари от ЕС не се разпределят честно. Идва моментът, в който властимащите ще стигнат до спор за пари или за още власт. В един момент прокуратурата ще почука на врата на Пеевски. Или на Борисов. Интересите в олигархичното управление е трудно да се регулират. Сега става със страх, но страхът не е достатъчно силен фактор, който да спре – не бунта на обезверените, а скандалите в класата на властта.

Няма друг начин. Преди години бяха необходими няколко хиляди души да развеят байряци пред парламента, да блокират Орлов мост и да падне правителството. На теория е достатъчно да се събере парламентарна опозиция и да свали властта. На практика нищо такова не може да се случи. Самотна атака на Васил Божков разклаща властта най-малкото, защото повдига завесата и осветлява задкулисието. Тя има ефект, но тази атака не е нищо повече от „скандал в класата на властта“. А скандали по върховете винаги са за пари и власт.

Петьо Цеков
вестник Сега