„Дневник“ препубликува от „Фейсбук“ поздравителната реч на писателя Захари Карабашлиев към завършващия випуск 2020 в Американския колеж в София.

Уважаеми г-н президент на Американския колеж в София, скъпи зрелостници, родители, учители, гости. Чест е за мен да се обърна към Клас 2020 в едно от най-добрите училища, които съм посещавал. Поздравявам ви за отличната работа и успеха, който сте постигнали дотук!

Първо, нека призная – харесва ми цялата тази работа с тогите, шапките и въобще този „Хари Потър“ маниер. Аз съм нямал шанса да се дипломирам така величествено, затова ще използвам възможността да му се порадвам, ако ми позволите.

Тук сте, за да се видите за един последен път, да си получите дипломите, да си хвърлите шапките във въздуха и да отидете да обядвате. Затова ще се опитам да съм кратък.

Както споменах, не съм се дипломирал бляскаво. В интерес на истината не помня да съм се дипломирал въобще, аз просто свърших гимназия, или по-точно „изкарах“, и ако трябва да бъда честен, училището, в което го направих във Варна, не беше истинска гимназия, а едно от онези късни соц. учебни заведения, наречени УПК (учебно-производствен комплекс) и в тях се приемаха деца, които не бяха приети в добри гимназии. Там имаше всякакви лоши момчета, имаше и хубави момичета (но те ходеха с лоши момчета) и всички пушеха цигари. Не се чувствах на мястото си, бях някак самотен и изгубен. Имаше само един съученик, с когото си паснахме. (Запомнете това – дори в най-ужасните места, в които можеш да се окажеш, винаги има един човек, с когото ще си паснеш.

Не съм сигурен дали това е Божия воля или човешка природа, но е даденост – човек никога не е сам.) Та, това момче, с което си паснахме и седяхме на един чин, знаеше точно какъв иска да стане – лекар и нищо друго. Учеше яко всички предмети свързани с медицина, чужди езици, беше фокусиран в своето призвание и по-късно приет в Медицинска академия.

Аз, от друга страна, откогато се помня, тайно исках да бъда писател, но ме беше страх да си го призная, да го изразя, дори да го кажа на глас, и не правех нищо по въпроса до много късно през живота си. Мислех тогава, че писателите са или отдавна умрели хора, или живеят в София. Отне ми години да осъзная, че съм грешал и не съм обръщал внимание на своето желание, и още повече години да го последвам.

Вижте, ако не обръщате внимание на това, което е важно за вас, ще се изгубите в онова, което не е.

Така, че сега ще споделя няколко неща, които съм научил, докато съм бил изгубен.

Ето:

Разпознайте какво ви движи. Ако има едно желание, което кара сърцето ви да бие по-силно – изследвайте го. Лекар, писател, рок звезда, учител, финансов брокер, архитект или дърводелец – ако ви вълнува – последвайте го, вижте къде ще ви отведе.

Но аз не съм тук да мотивирам онези малцина сред вас, които знаят точно какво искат от живота.

Аз искам да говоря за нас, останалите – съмняващите се в себе си, колебливите, онези, които не са сигурни, че имат призвание. Аз ви познавам.

Вие завършвате сега, приети сте в университети навсякъде по света и, басирам се, много от вас вече усещате натиск – от родители, приятели, от най-различни хора: „Е, какво искаш да правиш? Какво искаш да постигнеш? Каква е целта? Какъв е планът?“

Всички тези въпроси които те карат да се запиташ: „Аз не съм сигурен какво искам да правя, нямам и план Каква е моята страст всъщност? Само аз ли нямам цели? Може би пък нещо не е наред с мен?“

Ще ви кажа една тайна. Знаете ли защо те (обикновено възрастни хора, но не само) ви задават тези въпроси за вашите планове и цели в живота? Те питат вас, защото самите те няма отговорите. Надяват се вие да ги имате.
Аз kазвам:

Нямаш план? Не се тревожи. Може би Бог има план за теб, но все още го разработва.

Мислиш, че Стив Джобс е знаел точно какво ще постигне в живота, когато е бил на твоя възраст? Мислиш Барак Обама е знаел? Не. Барак Обама е продавал сладолед. Джордж Клуни е продавал застраховки от врата на врата, Хю Джакман е бил парти клоун. Мислиш, че Хорхе Марио Берголио е знаел с точност, че един ден ще стане Папа Франциск? Не. Хорхе е бил охранител в бар в своите млади години. Да, Папа Франциск е работил като охрана.

Мисля, че по това си приличаме с него – и аз съм работил охрана. Всъщност, работил съм какво ли не: помощник готвач, DJ в клуб през 90-те, диспечер на камиони нощна смяна, барман, транжор на месо в крайпътен ресторант, радио-водещ в сутрешно предаване, сватбен фотограф и т.н и всичко това преди да напиша първото изречение на своя първи роман „18% Сиво“. Бях на 40, когато беше публикуван, и най-сетне започнах да правя това, което винаги съм искал. Така че, повярвайте ми: нещата може да отнемат някакво време. Но вашият момент ще дойде. И трябва да сте готови за него. Това, което трябва да правите, докато чакате вашия момент да дойде, е изключително важно: изграждайте характер.

„Но аз нали вече си имам характер!“ ще кажете. Да, имате. Но това е продължаващ проект, не трябва да спира когато навършиш 18, 21, или 40. Не спираш да градиш мост, когато си по средата на реката, нали? Не спираш да градиш триетажна къща, когато завършиш първия етаж, нали?

Никой не може да изгради твоя характер вместо теб.

Мисли за него като за плавателен съд. Лодка.

Да я строиш правилно е твоята най-важна и неотложна задача. Защото тази лодка е за теб. Ако я конструираш умно, ако използваш само най-добрите материали, ако я направиш стабилна и се грижиш за нея, тази лодка ще те отведе, където пожелаеш. Ще плаваш бързо и безопасно, ще покоряваш територии, ще откриваш нови земи. Най-важното – тя ще подслони твоята душа, ще предпазва твоите ценности, ще служи на твоя талант, какъвто и да е той.

От друга страна, ако си небрежен в тази задача, може да се окажеш с едно паянтово корито, което се люшка с най-леките ветрове и потъва с първата буря. (Внимание: Някои от най-талантливите хора, които съм познавал са били неуспешни в реализирането на своя талант. Техният характер не издържа натиска на света. Това е тъжна гледка.) Така че – изграждайте характер.

Ето и следващото важно нещо, което искам да споделя:

Имайте вяра.

Вярата е единственото, което никой не може да ви вземе и единственото, което вие можете да вземете, където и да отидете.

В 90-те, когато ситуацията в България беше станала непоносима, аз трябваше да напусна и да търся по-добър живот за себе си и семейството си в далечна Америка. Какво взех? Взех заем от приятели, взех малко дрехи,няколко книги, няколко CD-та, взех своя характер и своята вяра. Беше достатъчно.

Така че имайте вяра. Вярвайте. И тук нямам предвид религия. Може да вярвате в Бог. Може да вярвате в Науката. Може да вярвате във Великия Дух. Може да вярвате в Музиката. Изкуството. Или Природата.

Но знайте, че само вярата в нещо по-голямо от вас ще ви накара да вярвате в самите себе си. А в края на краищата вярата в себе си е единствената вяра, която наистина има значение.

Така че нека две неща да запомним: Изграждай характер. Имай вяра. Мисля, че това е достатъчно за днес.

И накрая:

Като писател съм прекарал много години в изучаване на разказваческо изкуство, митология, литература и поп култура, търсил съм структурата на добрата история. Оказва се, че има един древен, универсален модел, който се повтаря във всички култури навсякъде по света. Виждали сме го във всякакви вариации и той е горе-долу такъв:

Един малко неуверен герой, който живее в Обикновен Свят, трябва да го напусне, и да тръгне на пътешествие в Непознатото. По пътя си среща съюзници и врагове, влюбва се и разлюбва, води битки, проваля се и печели в конфликти, превъзмогва изпитания и в резултат на всичко това той/тя става по-силен, по-мъдър и се завръща у дома променен.

Звучи познато? Да. Приключението на Одисей. Но също така колебливия Люк Скайуокър от „Междузвездни войни“, Хари Потър, Дороти от „Вълшебникът от Оз“, Нео от „Матрицата“ и разбира се Симба от „Царя Лъв“. Симба е лъвче, принудено да напусне царството, да избяга в чужбина, да живее Хакуна Матата живот с безгрижните Пумба и Тимон, докато един ден не си спомня кой е, влюбва се, завръща се у дома, където му предстои най-жестоката битка с враговете-хиени, но побеждава. Симба става умен и отговорен лъв и се променя. Така променя и своите родни земи.

Американския митолог Джоузеф Камбъл изучава този разказвачески модел и го прави популярен като мономит, или Пътя на Героя. Трите етапа на този модел са: Напускане/ Инициация/ Завръщане. Изглежда твърде проста тази структура, но в нея няма нищо тривиално. Защо?

Защото това митологично пътуване е част от нашата човешка природа, то е гравирано в ДНК-то на нашето разказване и всеки от нас го изживява по един или друг начин. То е в нашите приказки за заспиване, които сме слушали като деца, в книгите, които сме чели, филмите, които сме гледали.

Ние всички сме направени от истории за герои. Ние всички сме направени от герои.

Героите са в нас. Героите сме ние.

Така че сега, вие сте колебливите герои в собственото си приключение. Вие трябва да напуснете вашия Обикновен свят и да се отправите към следващата част – тя е непозната, опасна, но и много, много вълнуваща.
Бъдете смели. Изграждайте. Продължавайте работата по своята лодка – закърпвайте дупки, ако се налага, полирайте, поддържайте И имайте вяра – тя ще ви отведе там, където не сте и мечтали.

А спомняте ли си за момчето от гимназията, което искаше да бъде лекар и нищо друго? Ами, да, той стана уважаван лекар. Изгради кариера тук, после отиде в чужбина и работи в болници навсякъде по света („Лекари без граници“), за известно време загубихме връзка. Преди няколко години се видяхме на един паркинг. Оказа се, че се е върнал в България, точно както и аз, има семейство и практика, и сега 30-ина години след гимназията се случи да сме почти съседи. Той, който знаеше точно какво иска и аз, който не бях сигурен до много по-късно в живота. Но пък неведоми са пътищата на Живота.

И сега, клас 2020 – аз официално ви изпращам на вашето Пътуване в Непознатия Свят – да печелите съюзници и врагове, да се влюбвате и да ви разлюбват, да водите битки, да се проваляте на тестове и да покорявате сърца, да се губите и да намирате отново пътя си, да влизате в конфликти и преодолявате изпитания, да станете по-силни и по-мъдри. А един ден, надявам се, да се върнете у дома променени. И знайте, че ако носите със себе си промяна, в тези земи ви чакат още много, много битки. Но в края на краищата – вие ще победите.

Тръгвайте сега. Бъдете герои!

И едно последно нещо: Не забравяйте да се обаждате на майките си. Често.

19.6.2020