Ако ми позволите тези исторически метафори, то Цветан Цветанов да поведе опозиционна партия е все едно Гьобелс да се отдели от Хитлер и да оглави антифашисткото движение. Или пък Бъгси Сийгъл да напусне Лъки Лучано и да изпъчи гърди срещу #мафията и корупцията с бодрия възглас: „Мутри вън!“.

До онази злощастна медийна афера, безвкусно наречена „апартаментгейт“, Цветанов беше емблема на управляващите ГЕРБ, не по-малко ярка от самия Борисов, нещо повече: според мнозина именно Цветанов беше злият гений на ГЕРБ (което не е вярно) и заради него се трупаха петна по слънчевата повърхност на Борисов. На моменти демократичната прогресивна опозиция сякаш мразеше Цветанов даже повече и от Борисов, подиграваше му се как говори, какви ризи си поръчва, с кои кичозни певци дружи, какви недвижими имоти придобива на името на родителите си и т.н. Да не забравяме и това, че имаше времена, когато Цветанов беше формален лидер на ГЕРБ. Накратко (да ми прости Господ богохулството!), ако Борисов беше Христос, то Цветанов щеше да е Йоан Предтеча. А днес е опозиционер.

Защо казваме „опозиционна партия“, след като проектът на Цветанов заявява амбиция да обедини всичко живо под знамената си, барабар с етническите малцинства, и в крайна сметка да се коалира с ГЕРБ? Ами защото партиите биват управляващи и опозиционни. Първите управляват, а вторите искат да ги изместят или поне, в краен случай, да се наместят до тях. Цветанов изглежда ясен. Ако изобщо заниманията му с партийно строителство са по негова воля, а не инспирирани от инженерингови мозъчни тръстове, той иска да възвърне предишното си влияние от златните години на Борисов, само че без натрапчив началник над себе си. По-интересно е какво става в душите на онези, които ще го последват, например в душата на Горан Благоев, стига, разбира се, той да споделя реакционното виждане на св. Синод, че човекът има душа. Но да оставим Горан Благоев настрана, защото рискуваме пак да ни залее с яростни есемеси като при посещението на папата.

Какво става в душите на тези, които днес тръгват след Цветан Цветанов? След какво тръгват те – след определен човек или след определена идея? Този въпрос е много хубав, защото важи за всички партии и за всички лидери, а не само за Цветанов и неговата „Републиканци за България“, види се по образеца на американските републиканци. Тук се замислям: ако Цветанов ще е българският Рейгън, не е ли време Мая Манолова да се погрижи как да стане българската Тачър? Нишата все още е свободна.

Та, подир какво върви народът: подир личности или подир идеи, или по малко и от двете, понякога с превес на едното за сметка на другото, или пък заради нещо трето, извън кадър, извън лъча на прожектора, което само народът си знае какво е. Със сигурност следовниците на поредната политическа иновация тръгват с най-различни мотиви. Вероятно сред тях има и такива, които искрено харесват Цветан Цветанов и искат да го видят министър-председател – човек оглавява собствена партия с единствената цел да се пробва да застане начело на държавата и от тази позиция да осъществи политическите си виждания в името на общото благо. Другото е конформизъм и търговия за парченца власт. Или съм твърде наивен да мисля така? Сигурно има хора, които харесват Цветанов, обичат го, вярват му и ще вървят след него от чисто сърце.

Със сигурност обаче има и такива, които виждат нова писта за лична реализация. Те просияват с имената си в различни инициативни комитети, после попълват националните ръководства на новоучредените партии и започват да кършат ръце на кое място в листите ще ги турят. По-умните се задоволяват с места в бордове и държавни агенции и добруват на тях, дълго след като политическият им проект е окончателно изтлял. Тъй че – смисъл винаги има! Що се отнася до по-малките населени места, не е тайна, че там политически активните личности са съвсем ограничен брой и повечето от тях вече са минали през всички формации на прехода. В групата на виждащите лична писта за реализация попадат и онези, които досега не са се „занимавали с политика“, но си казват: ето, време е, всички го правят, аз да не съм нещо по-долен?

Най-сетне след Цветан Цветанов ще тръгнат и някои революционери, борци срещу „статуквото“, чиято заветна мечта е да зърнат Бойко Борисов детрониран и стъпкан в калта, все едно от кого. Въпреки че едни от най-сериозните протести срещу ГЕРБ бяха на екологични теми, тези следовници не откриват никакво напрежение в обстоятелството, че един от учредителите на Цветанов е бившият кмет на Банско – Георги Икономов, който навремето грееше сред най-енергичните и аргументирани радетели за разширяването на ски зоната в Пирин. И, между другото, беше прав. И как ще откриват напрежение в нещо тъй дребно, след като са готови да сложат мъченически ореол на изгнаници клети като Васил Божков – Черепа.

Мисля, че това са трите основни вида следовници на Цветан Цветанов, но, за съжаление, от профила им все още не става ясно дали го следват заради личността или заради идеята. Каква е личността видяхме, знаем я, познаваме видимите нейни преимущества и недостатъци. Каква е обаче идеята? Как каква, ще кажете! Ами, спасение на България, ни повече, ни по-малко! Това е идеята на всяка нова заявка за власт, иначе защо да я правят?

Извън тази голяма цел обаче идеята при Цветанов на този етап може да се опише в две точки: 1. Налагане на нов модел на вътрешнопартийни отношения, различен от авторитарния деспотизъм на Бойко Борисов (което не знам какво интересува хората извън партията), и 2. Евроатлантическа ориентация на държавата (сякаш сега е някаква друга) с особен акцент върху крайната непримиримост към всякакви идеи за осъществяване на руски енергийни проекти. С две думи: нищо ново под слънцето. Тогава защо: заради личността или заради идеята?

Може би ще се окаже, че нито личността, нито идеята са определящи, а социологията. Всеки, който покаже макар и минимален шанс да се впише в картинката, става интересен за публиката. Не знам защо е така. Може би е някакъв синдром на официализираната легитимност, който си заслужава да бъде проучен отделно. Със сигурност популярността на лидера е от огромно значение. Толкова огромно, че мнозина даже не се стараят да си спомнят с какво съответният лидер е популярен. Всъщност на това се крепи светската (жълтата) журналистика – на лица, които са известни с това, че са известни. Но то е тема на друг разговор, макар и подобен на този, който водим.

Цветанов е само повод от последната седмица. Иначе правилото за водачите и следовниците е универсално – винаги ще има хора, недоволни от живота си, които виждат единствената причина за нещастията си (реални или въображаеми) в това, че не следват правилния лидер. И когато се появи поредният водач, казват си: разгеле! Преди десет години те по абсолютно същото правило последваха и Бойко Борисов, ама вече им омръзна, а и по-щастливи не станаха. Мисля, че щастието е в пряка зависимост от удовлетвореността, а пък тя от своя страна е в тясна връзка с радостта. Освен това мисля, че Картаген – тази гробница на радостта – трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов – Сула
news.bg