Идеята за биологичното несъвършенство на човека и оттам обяснението за неговото престъпно поведение в биологичен план идва от древността. Тезата за родения престъпник не е заслуга на Чезаре Ломброзо, макар той да е свързан най-често с нея – интересът към личността на престъпника, в аспекта, в който го разглежда Амборозо е много по-стар и ако вярваме, че историята на човечеството започва от Шумер, то наченките на най-ранните криминологични идеи трябва да се търсят в древността.
От древността идва и идеята, че строежът на тялото и други физически особености на човека определят поведението му, вкл. и престъпното. Хипократ разпределя хората на 2 основни групи в зависимост от техния хабитус, А Гален определя 4 типа темперамент: сангвиник, холерик, флегматик и меланхолик.
Възгледът за биологичното и психичното несъвършенство на човека и най-вече на престъпника се запазва и в Средновековието. Той е основание за използване на крайно нехуманни средства за отношение към престъпниците в наказателния процес.

1. Концепция за родения престъпник- Ч.Ломброзо за пръв път формулира като научен проблем биологичната детерминация на престъпното поведение. Трудът му „Престъпния човек“ е разработен от гледна точка на антропологията и правото. Философската основа на неговите търсения е позитивистимното разбиране, че престъпното поведение е обусловено от биологичната наследственост и някои други фактори.
   Ламброзо подлага на антропологично и психиатрично изследване затворници и психично болни, силно повлиян от Чарлз Дарвин. Той се насочва към емпиричното познание, което е новост в изучаването на човека. Изследва структурата на черепа, ръста, дължината на крайниците, цвета на очите и косата и някои други части. Въз основа на различията той определя най-характерните признаци на основни категории престъпници /като дава физически характеристики на всеки тип престъпник/. От цялата изследвана съвкупност престъпници подобни признаци по признание на Ч.Ламброзо притежават 35-40 на сто.
   
2. Крайният извод, до който достига е, че психо-физическият строеж, който е даден от рождение, е причина за престъпното поведение на човека. А щом като това е основната причина, то оттук следва че престъпника е такъв по рождение. Така възниква идеята за родения престъпник и престъпния тип човек.
   Престъпникът е човекът, запазил атавистичните черти на доисторическия човек с присъщата му престъпност и отсъствие на морал.
   Според Ломброзо главният, ако не е единственият фактор на престъпността е биологичният. Ломброзо разработва първата научна класификация на престъпниците: 1/ престъпник по рождение; 2/ престъпник по привичка /навик- това са душевно болни лица/; 3/ престъпник по страст /политически престъпления/ и 4/ случаен престъпник.
   Само престъпниците по рождение притежават атавистични черти, които ги сближават с първобитните хора, вкл. животните. Този тип човек е фатално обречен и са необходими големи усилия от самото лице, за да се освободи от вродените си престъпни свойства.
   Когато пише „Книга за престъпния човек” Ламброзо е убеден, че биологичната природа на човека е основният фактор на престъплението, поради което не предлага класификация на факторите на причината, а разработва схема за признаците: 1/ аномалии на черепа; 2/ аномалии на мозъка; 3/антропометрични и физиогномични- ръст, тегло, глава, уши, нос и др.; 4/аномалии на тялото; 5/биопсихологични особености- температура на тялото, рефлекси, чувства и др.
   С включването на „случайният престъпник” в класификацията на престъпниците Ламброзо отбелязва нов момент- отчита действието на отделни фактори: наследствени, етнически, индивидуални, вкл. социални и космически.
   В книгата си „Престъплението, неговите причини и средства за лечение” Ламброзо стига до извода, че всяко престъпление произтича от много фактори. Когато тези фактори се преплитат много често, не е възможно да бъдат разглеждани поотделно. В своята съвкупност те действат като една причина.
   Оценките за учението на Ламброзо са много противоречиви- от пълно утвърждаване до пълно отричане, но повече от 100 години възгледите на биологичната теория не престават да бъдат актуални.
   
3. Ламброзо по става началото на клиничната криминология чието развитие допринася за разработване на нови и усъвършенстване на стари методи за изследване на човешкият индивид и личност, а заедно с това и формулиране на нови идеи относно престъпния човек- за престъпната предиспозиция, за опасното състояние. Разработен бе генеалогичният метод /Ч.Горинг/, имащ важно значение в пенитенциарното дело.
   Типологията на престъпниците, предложена от Ламброзо, въпреки от опитите на неговите последователи да бъдат верифицирани изводите му, не издържа във времето.
   Ламброзо създаде глобалната теория за престъпността, която той модифицира, като включва във веригата от взаимосвързани причини икономически и социални фактори от общ по-конкретен порядък, вкл. и фактори отнесени към непосредствената жизнена среда на престъпника.
4. Рафаело Гарофало- той възприема призитивстичния възглед за детеринизма и утвърждава идеята на Ломброзо за родения престъпник. Основния му труд е „Криминология” /от 1895/ е продължение на търсенията на причините на престъплението и несъвършенството на човешката природа, която е неизменна. Така човек се оказва фатално обречен да бъде престъпник, без да може да промени съдбата. Тук Гарофоло отива по-далеч от Ламброзо, но в същото време търси социалните параметри на престъпността като явление.
   Гарофоло създава своята теория за естествени и изкуствени престъпления. Естествените престъпления са дълбоко вкоренени в човешката природа- това са деяния, които нарушават две основни чувства- чувството за състрадание към другите и неприемане на причиняване от човек на човек каквато и да е болка или страдание и чувство за чест, което е свързано с уважаване собствеността на хората. Това са вечните престъпления против личността и свободата. Изкуствените престъпления са по-скоро конюнктурни и не засягат сериозно обществото.
   Гарофало обособява 3 група престации и предлага различни законодателни средства за въздействие върху тях: към 1-та група отнася престъпници, които поради вродените си психични аномалии са неприспособими към никоя среда; 2 – та група включва престъпници, които не са с вродени аномалии и могат да се вградят в социалната среда по-продължително или кратковременно изолиране в затвор; 3- та група е на случайните правонарушители, у които алтруистичните чувства са недостатъчно развити
5. Енрико Фери – друг известен последовател на Ломброзо- Първият му труд „Теория на невменяемостта и отрицание на свободната воля“ 1878 е посветен на общи методологически проблеми, на обосноваване принципа на детерминицма в обяснението на човешкото поведение и необходимостта от изоставяне на възгледа за ролята на свободната воля и свободния избор.
   Фери възприема биологични детерминация, но търси и други детелминанти, на които отдава по-голямо значение- икономическите, социалните и политическите които си взаимодействат. Той изгражда нова типология на престъпниците, като към типологията на Ломброзо добавя още един тип- престъпници по лудост. Определянето на някои престъпници като такива по лудост обосновава теоретически предложението за настаняване на неизправимите в психиатрични заведения.
   Причините за престъплението според Фери са биологични, физически и социални. Решаваща роля има биологичния фактор и следователно престъпника се разглежда като биологичен индивид. Той отдава най-голямо значение на конституцията т.е. на антропологическите особености и психическите свойства на престъпника, но изследва и значението на престъпното поведение и на такива фактори като раса, пол, възраст и др.
6. Чарлз Горинг- той е първият последовател на Ломброзо, които експериментално отхвърля тезиса за физическия тип престъпник. Той достига до този извод чрез използване на статистически методи, вкл. коефициент на корелация при обработка на информацията, получена в изследване на близо 3 000 пенитенциарни рецидивисти, войници, студенти и лица, настанени в психиатрични заведения.. Така в книгата си „Английския затворник” Статистически изследвания” публикува изводи, с опровергава Ломброзо, но въпреки това си остава привърженик на биологичната детерминираност на престъпното поведение.
   Горинг утвърждава генеалогичния метод на изследване в Кр. и въз основа на него приема съществуването на престъпната предиспозиция т.е. наследствено обусловеното престъпно поведение.
7. Конституционално учение за престъпността – то възниква в началото на 20- те години на 20 век и обогатява биологично направление в Криминологията. Има се предвид съвкупността от морфологичните, физиологичните и психичните особености на човешкия организъм. Основните идеи за зависимостта между типа „конституция” /строежа/ на човешкото тяло и престъпното поведение са развити от Ернст Кречмер. В труда си „Строеж на тялото и характера” обобщава емпиричните си изследвания и обособява 3 основни типа:

• лептосомнияг /астетичният/тип хора са с неособено развита костна система, тесни рамене,тънки ръце и крака, слаба мускулатура;
• атлетичния тип- силно развита костна с/ма мускулатура и здрава кожа, като при жените се наблюдават известни отклонения;
• пикническия тип „в средна възраст” със силно развитие на главата, гърди, корем склонен към затлъстяване при нежна структура на двигателния апарат.
  Кречмер прибавя и 4 – ти, характеризиращ диспластика човек, комбиниращ черти от другите три типа. Така според строежа на тялото се търси психичното предразположение.
  6.1. Ърнест А Хътън с години провежда експерименти изследвания върху затворници. Той е силно повлиян от Кречмер и въвежда неговата типология. Търси доказателства за теорията на Ломброзо за фатално обреченият чрез наследствеността престъпник. В трудовете си възражда теорията за ролята на расата и детерминацията на престъпността, но подчертава че във всяка раса има биологически непълноценни индивиди.
  6.2. У.Х. Шелъдн- последовател на Керчем. Използвайки опитно-казуистичен метод той обособява 3 групи: 1/ ендоморфния тип със силно развити вътр. органи и жлъчка; 2 /мезоморхния тип се характеризира с развит скелет и мускулатура и 3 /ектоморхния тип е с нежна кожа и развита нервна система . Между трите типа са възможни различни комбинации.
  Шелдън стига до извода, че криминално най-зависими от собствената си физическа конституция са представителите на мезоморфния тип и по слабо на ендоморфния теп.
  Положителното в конституционалната криминология е че всички нейни представители изграждат възгледите си върху голям клиничен материал, подреден строго научно и подложен на статистически анализ. В критичен план- липсват убедителни доказателства за концепцията за трайна зависимост между строежа на тялото и психичния живот на човека.

https://www.bg-pravo.com/2012/09/17.html