Ще ви издам голяма тайна, прелюбезни: освен поддръжници на Ислямска държава, специализираните органи у нас се опитват да открият поддръжници на каквато и да е било държава! Една от най-неблагодарните работи на този свят е да делиш с гладни храна за размишления. Виж, с уплашени е по-лесно. И аз – преди да сме изгладнели съвсем и куркането на стомасите ни да заглуши „тънкият гласец на здравия разум“, както би казал Сула, Господ здраве да му дава – бързам да споделя с вас храна за размишления.

Когато кажем „нямаме държава“, или – по-модерното – „няма такава държава!“, ние всъщност описваме собствената си неспособност да си подредим общия живот и отношения. Тази неспособност се разпростира от етажната собственост до етажа на президента. Тя се корени в удивителната и характерна само за нас поговорка „като знам какъв инженер съм, ме е страх да отида на лекар“. Основава се и на прозрението, че децата горе-долу ни се получават, защото са от малкото неща, които не правим с ръцете или ума си.

Удивителното е, че иначе сме народ от съобразителни хора, бързо възприемащи новото, общо-взето безстрашни и склонни на самопожертвование в името на каузи и идеали. Историята ни отпреди 1945-а изобилства с примери в тази посока. С личен героизъм, а и колективна мъдрост, като Търновската конституция например.

Какво ни става в днешни дни?!

Само вземете начинът, по който днес обществото приема обявените мерки срещу грипа до 21 декември. Добри, или лоши, това са стъпки, премислени дълго (според мнозина прекалено дълго) и неизбежни, ако искаме не толкова да ограничим заразата, колкото да дадем възможност на изтощената ни здравна система да лекува болните. Още от пролетта беше ясно, че когато Мутафчийски каза „яко ще се мре“, не го каза, за да плаши безстрашната Бенатова, а защото прости математически модели и достъпната информация за разпространението на Covid-19 предсказваха класическа пандемия с особено голямо разпространение. Нито първата, нито последната в историята на човечеството, но напълно изненадваща за разглезеното състояние, в което ни сварва. И сега, когато наистина яко се мре – най-яко в света, даже, според някои изчисления – мнозина от нас продължават да мислят, че цялата тази история е някакъв заговор на държавата лично срещу тях. Като знаменитият герой на Джоузеф Хелър от „Параграф 22“, който в разгара на войната, представете си, твърди, че искат да го убият… Ето го и един от най-гениалните диалози в антивоенната литература:

„…Когато Йосарян се опитваше да напомни на хората, че са във война, те се отдръпваха от него, мислейки, че той е побъркан… Йосарян имаше доказателства: съвършено чужди хора, които той не познаваше, стреляха по него с оръдия винаги щом излетеше във въздуха, за да хвърля бомби върху тях, и това съвсем не беше смешно.

-Ти си побъркан!

-Те се опитват да ме убият – му каза спокойно Йосарян.

-Никой не се опитва да те убие – извика Клевиджър.

-Тогава защо стрелят по мене? – запита Йосарян

-Стрелят по всички – отговори Клевинджър.-Опитват се да убият всеки един от нас.

-Че каква е разликата.

-Кои са те? – Кой по-точно смяташ, че иска да те убие?

-Всеки един от тях-каза Йосарян.

-Всеки един от кои?

-Всеки един от кои според теб?

-Нямам престава.

-Тогава как знаеш, че не искат да ме убият?“

И днес, когато чуя таксиметровия шофьор да въздиша по адрес на мерките: „искат да ни убият“, все ме напъва да му изкрещя: Война е, глупако! Искат да убият всички ни и не държавата, а невидимата гадинка, дето се убива със сапун! Трябва ли да тръгнат военни камиони с трупове по улицата, за да повярваме?

Собствената ни глупост ни убива всеки ден.

Една от мантрите на последните дни е „защо не се взеха мерки на време” и „те нищо не направиха”. Това са същите тези „те”, дето искат да убият Йосарян, а по времето на социализма „те” спираха и пускаха тока и зареждаха магазините с банани и портокали преди Коледа. После „те”, приеха нефелната нова конституция, заляха с бетон Черноморското крайбрежие, построиха ужасно грозни нови кооперации в градовете. „Те” скапаха образованието, армията и здравеопазването. „Те” компрометираха съдебната система и изобщо – „съсипаха я тази държава!”

Да ви кажа честно, дори То на Стивън Кинг е доста по-конкретно от нашите Те. Отчуждението на българите от властта е правопропорционално на стремежа им към власт. Както е забелязал още Иречек, в София се срещат три основни типа хора – бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри. В същото време властта са презираните „Те”, някакви други, дошли неизвестно от къде и нямащи нищо общо с нас, които по цял ден ни мислят злото. Дали пък няма да излезе накрая, че „Те” са същите мърлячи, каквито сме и „Ние”… Много е вероятно да сме ходили в една и съща детска градина, да сме посещавали общи училища, да сме се засичали често из тези клети 111 хиляди квадратни километра.

Та какви мерки трябваше да вземат „те” през лятото, за да не се мре яко през есента и зимата?

Трябвало да подготвят здравната система за пандемията! В смисъл? Да произведат спешно нови 10 хиляди лекари и 20 хиляди сестри? Да построят 31 нови болници във всеки областен център? Бойко да спре да строи пътища и ударно да произведе ваксина, изпробвайки я на каракачанските си кучета? Вероятно можеха да го направят. Китайските „Те” съумяват да построят и обзаведат нова болница за два месеца. Поставиха под домашен арест няколко десетки милиона души за неопределено време… Сигурни ли сме, обаче, че искаме да ни управляват китайските „те”?

Истината е, че това, което ни се случва в момента е напълно адекватно на общата ни готовност да ни се случи. И като организация на държавата, и като лична организация. Защото държавата не построи нови болници точно така, както ние не си купуваме нови маски за лице всеки ден. Защото от 30 години държавата е проекция на собствената ни идея за обществени отношения. Преди три десетилетия можехме да се оправдаваме с държава, проекция на съветските идеи за обществени отношения. Това оправдание отдавна е свалено в килера, заедно с петолъчката от Партийния дом. Няма го! Сега трябва да застанем пред огледалото в банята, хубаво да си измием ръцете и муцуните със сапун и да си признаем, че „те” всъщност това сме „ние” и всичко, което можем да направим, трябва да го направим с това, което имаме като държава и това, което имаме като себе си, както би казал Цицерон Цветанов.

Разбира се, отделни щастливци, могат да се измъкнат и да идат на други географски и политически ширини, където други „те” ще им затварят моловете, фризьорските салони и ресторантите. На Бали например, както е модерно в определени среди, активни потребители на пластична хирургия. На Бали е много хубаво, нали знаете? Може би не знаете само, че Индонезия затвори всичко през февруари и още не е отворила. Включително и целият остров Бали…

Има и добра новина. Ако сме достатъчно честни със себе си, това което се случва със семействата ни, училищата, здравеопазването и държавата в момента, може да ни донесе отрезвяващо знание за самите нас. Ако сме достатъчно честни със себе си, ще може да видим, че държавата е много повече това, което ни се пули от банята сутрин, от онова, което дават по сутрешните блокове.

Любен Дилов – син

dilov.info

На снимката: Кристофър Абът в ролята на Йосарян във филма „Параграф 22“