„Дневник“ се обръща по традиция в края на всяка година към философи, политолози, социолози и наблюдатели да оценят политическата 2020 г. и да направят прогнози за 2021 г. Отиващата си година вече беше оценена от списание „Тайм“ като най-ужасната досега за съвременните хора. Беше ли възможна за прогнозиране преди 12 месеца? Успя ли някой да предвиди политическата криза? Четете равносметката за 2020 г. в дните до Новата година, а очакванията за 2021 г. – след 1 януари. Днес ви предлагаме отговорите на д-р Николай Михайлов за отиващата си 2020-а. Още обобщения – четете тук.

Сбъдна ли се някое от очакванията Ви за 2020 г.? В какво се излъгахте?

• Нямам очаквания, бягам от капана на фалшивите надежди. Идеята за „светло бъдеще“, технически наричана „прогрес“, ми се струва напълно провалена. Политическият оптимизъм в края на 2020 г. прилича повече на заинатено лекомислие, на безпричинна юношеска бодрост (сама по себе си чаровна!), отколкото на „разум“. Единствената надежда на разположение е упадъкът да трае „процедурно“ дълго, с остатъчен ресурс за удържане на нещо от „западния начин на живот“. Нещо като круиз за последно в приятна каюта. Има някакъв чар във всичко това. Естествено – след ваксинация!

По-общо: беше съвършено очевидно, например, че Тръмп не е никакво „чудо на обрата“, а арогантен старозаветен капиталист с късна амбиция за историческо чудо. По съвместителство патриот и месия на евангелистите от библейския пояс. Беше също така ясно, че грубата му интервенция ще влоши, а няма да поправи американския упадък. Сега е ред на глобалиста Байдън, който трудно пази равновесие, а при стрес забравя за кого е женен („Аз съм Джо Байдън, съпругата на Джо Байдън“) да спасява Pax Americana. Или още по-точно: транснационалния корпоративен елит. Знаците са за това да бъдат „четени“, а тези са знаци на упадък.

Всичко, което трябва да знаете за:
Годината 2021 (16)

Американският век е на изчерпване, което е лоша новина, защото е глобален риск и защото приключва „светът от вчера“, с който сме свикнали и който ни е скъп. Тъгуваме за този свят. Хегемон в упадък означава озверяла конкуренция и край на „моралното лидерство“ (Бжежински). Америка вече не е „град на хълм“, мечта и Ханаан, а структурно и „манталитетно“ уязвена, разцепена минимум на две, империя. Има истина в „едрото“ твърдение, че 19-и век е век на Европа, 20-и на САЩ, а 21-ви на Азия. Китайската перспектива не радва, обаче, а плаши. Трудно е да си представим „христианизиран“ Китай, умерен и скептичен „партньор“ за решаване на глобалните проблеми. За Китай светът е не-Китай, пазар и плячка. И шанс за „разреждане“ на китайското население с прекосяване на чужди граници, на малки групи от по 100 000 човека…

Колкото до Русия, колективният Запад я намира приемлива и „жива“ само „на парчета“ с анексирани природни богатства, джендърна просвета и с „безсмъртния“ Навални начело. Мисля си, че тази надежда също „изпреварва събитията“ и при заинатяване рискува много и за всички. Кампаниите срещу Русия свършват зле, но никога не свършват. А и отвътре не е така лесно да бъде превзета, защото ще втвърди режима, а това ще ги накара да тъгуват за Путин. Американецът е неспособен на тънка игра, няма въображение. И в декадентството е някак груб.

ЕС (Европа) е видима с просто око паянтова конструкция, чиито лидери, казва французинът Пол Валери са готови, за да облекчат живота си, да връчат тутакси управлението на някой американски губернатор. Де Гол беше несъгласен, но той е изключение.

Какво имаме да проумяваме на този фон относно българската политика в края на 2020 г.? Какво да се прави и какво да очакваме? Или както е прието да се казва – „на какво да се надяваме?“.

Не ми идва друго наум, освен една леко иронична „препоръка“. Да се хванем съвсем здраво за полата/панталона на г-жа Фон Дер Лайен, а Байдън „дееспособно“ да решава, какво е правилно. И да ни включат във всички военни инициативи за противодействие на „руската експанзия“. С една дума: да си пожелаем това, което не можем да избегнем.

Оптимизъм по български. Това да очакваме, пък да видим дали няма да се излъжем…

Ако пандемията от коронавирус беше невъзможна за прогнозиране, така ли беше с политическата криза?

• Не съм сигурен, че случилото се беше политическа криза, със сигурност беше стрес за Борисов и в известен смисъл за полицията. Протестът се „засили“ да предизвика политическа криза, но постигна „стрес“. И чист въздух на Орлов мост. Принос към екологията на града.

Опозицията на това управление, „ляво-дясна“ по състав и умонастроение, използва известните на всички безобразия, „прелели чашата“, за целите на своето политическо „оживление“.

В десния политически почерк има артистичен код, талант за инвенции. Христо Иванов, например се оказа майстор на перформативната политика, без всякаква ирония. Справка: танцът му под под прозорците на Доган. Шедьовър. И в коалиционните им намерения не „падат по долу“: Манолова, Трифонов, ДБ (ДСБ!). Няма да е трудно да кандисат „десните“: ще кажат, че без тази коалиция ще дойде Путин или ние ще отидем „там“ (Азия) и то ще стигне. Херо Мустафа ще подкрепи „проекта“.

Имаха ли смисъл протестите и постигнаха ли нещо?

• Нищо лошо за протестите, въпреки всички резерви по техния смисъл и особено по техния „стил“. За мен бунтът срещу Борисов е оправдан и без повод, той е легитимен по определение. Свръхлегитимен. Този протест и подкрепата за него е граждански дълг, проява на нормалност, на добър вкус. Независимо от всички възможни възражения. Бърборенето за политика при „генералното условие“ на този премиер е загубено време. Етюдът в спалнята и изповедта по телефона са безобразие на всички безобразия.Това не можеше да бъде оставено без последствия. В етюда от спалнята откриваме всичко от „низовия“ предприемачески идеал и приватизираната публична власт: пари, злато, дама вамп зад кадър и блажена „мъжка“ умора. Пищов. Художествено завършен образ на реализирания „мъжки“ идеал. „Токсичната маскулинност“.

Въпросът “ какво следва нататък?“ е уместен, но вторичен въпрос. Кариерата на Борисов е ефект на размишления за целесъобразност, за „неизбежния компромис“. Борисов е производство на тъкмо на задкулисни „десни“ размишления, това трябва да се помни. Пътят към българския политически „ад“ е постлан с добри коалиционни намерения, с разнообразни действия и бездействия, продиктувани от фамозния „политически разум“. Ние сме омагьосани от този „разум“, от фолклорната байганьовска разсъдливост, от тази низост и глупост, която нарича себе си „ум“.

Нещо като круиз за последно в приятна каюта.

© Вта

Нещо като круиз за последно в приятна каюта.

„Дълбоки“ плитки сметки в Ганкиното кафене. Политиката не е зоотехника, а вид култура. Политическа култура. И минимум достойнство. Ако афоризмът на това управление е „аз съм прост и вие сте прости“, то ние всички се оказваме развеселени консуматори на простотия, поданници в „царството на простите“. Бенефициенти на зоотехническа грижа.

Всяка вечер виждаме/чуваме, задрямали, с открехната уста, един и същ рефрен, едно и също „метапослание“: „Аз съм прост и вие сте прости, но моята простотия е талантлива, а вашата банална. Затова съм цар, а вие сте поданници. Кой ви е казал, че заслужавате повече? Скрийте претенцията. Радвайте се на простото българско щастие. И дано не „пипнете“ ковид…“

Как оценявате поведението на президента през изминалата година?

• Фигурата на президента по конституционо предписание е представителна,“позиционна“, а не злободневно-реактивна или партийно пристрастна. Но Борисов на власт от ден първи на неговото летоброене е извънредно събитие, за да не казвам „бедствие“. Във всички случаи – срамота.

Изборът на президента да подкрепи протеста беше правилен избор, вярно решение. Възражението, че президентът напуска позицията на обединител, за да вземе страна, произлиза от ГЕРБ, следователно не се брои. Добре е, че избра уличната дума „мутри“, за да опише управляващата камарила. Словесната игра на „уважение“ е в случая мутренска игра, игра в техен интерес. Мутрата трябва да бъде назовавана по „жанрово“ име. Мутрата има право да се крие зад процедури и „мерена реч“ само в съда. Извън съда е хубаво да чува – „вън“.

И не е интересно какви постижения има това управление, под формата на магистрали, непроследими финансови потоци и пренареждане на градски плочки, важни са злоупотребата с власт, заличаването на политическия смисъл и уроците по безподобна простотия от телевизионния екран. Ефирното обучение по простотия…

Какво Ви изненада през 2020 (в политическата среда)?

• Покрепата за Борисов от публични лица, които дръзвам да допусна – са му много задължени или се надяват да му станат задължени, до края на мандата. („Проектите, глупако“) Живеем в пазарна среда, в режим на поощрена лакомия.

Думите се осребряват, както впрочем и всичко останало. „Говореща глава“ с търговски усет. Бизнесмен в сферата на „идеалното“.

А какво не Ви изненада?

• Не ме изненадва, че парите омагьосаха българския свят, а лошо изтълкуваната „свобода“ му причини „амок“. Опасявам се, че е необратимо. Няма бент срещу прилива на „либералното“ жизнелюбие, на развързания за „щастие“ световен нагон…

Коя е думата на 2020 според Вас?

• Каскет.

Има ли позитивни ефекти от тази криза и какви са те?

• Вентилацията на възмущението. И редуцирани шансове за възпроизводство на Борисов на премиерския стол. Това е политическият ефект. Никак не е малко. Но няма гаранция, защото има гласоподаватели, посолства, медии. И няма прокуратура. Има „фундаментална“ политическа немощ…

Как оценявате състоянието на гражданското общество?

• Няма такова нещо, защото липсва ценностен капитал, система от очевидности, по които не спорят, а чрез които живеят. По силата на „осветена“ традиция, обосноваваща йерархия на стойностите и понятие за ранг. Наречете тази традиция „модерна“, ще отложим спора. Има хетерогенни общности, групирани около предразсъдък, интерес или идеологическа мода. Има съобщества на криминално-кланов принцип, утописти на „съветската“ реставрация, граждани в „либерален унес“ и самомнение на „качество срещу количество“, както и крехка пръсната съпротива от млади и надявам се искрени, ценители на традицията.

Но каквото и да говорят, „гражданското“ общество или просто обществото е възможно само при памет за жива традиция, при интуитивно доловима и споделима ценностна норма. И при „висока“ приемственост на „старите истини“, на труизмите на „класиката“ – чрез които човекът е жив. Транслирани от национолно отговорен културен елит. Елит, омотан в мрежите на Сорос, не може да поеме тази роля, той е циничен или „възхитен“, осъзнат или неосъзнат идеологически наемник, а не преносител на култура.

Днешните жреци, поръчани от конюнктурата, смениха вероизповеданието „на висока скорост“, скокнаха от БКП/ДКМС в ЛГБТ с ловкостта на акробати. От Европа в постЕвропа. От комунизъм в постмодернизъм. От мъж в жена – и обратно. От човек към постчовек. Първо лудост от Изток, после лудост от Запад. Кой да предположи такова развитие 30 години след падането на Берпинската стена? Кой от старите дисиденти би го предположил? Солженицин? Хавел?

Излъгахме се/излъгаха ни…