Пътуването до морето в скрибуцащ нощен влак може да се превърне в шеметно приключение, особено когато в купето ти се настани момиче с разноцветни и буйни коси!
Популярният с трилогията „ЛАМЯ ЕООД“ и носител на наградата „Перото“ за фантастично-образователната комиксова поредица „Роботът Чапек“, Марин Трошанов знае това най-добре и ви кани да го придружите в неговото пътешествие в света на „Еми и Крадецът на сенки“ – новия му роман, допълнен с красивите илюстрации на талантливата художничка Ралица Мануилова.
Тази сърцата, понякога мрачна, но мъдра история ще ви срещне с две деца, идващи от различни светове, но готови на всичко, за да помогнат на хората, които обичат.
В софийски квартал някъде между гористия парк, реката и старите гробища живее Виктор. В тесния апартамент, който дели с родителите си, по-малката и досадна сестра Софи, вечно подпийналия чичо и любимата баба Евдокия, той рядко може да остане насаме с мислите си, а книгите са се превърнали в единственото му спасение. Докато на прага на поредната самотна лятна ваканция, прекарана при баба му и дядо му край морето, момчето не се сблъсква с Еми – дъщерята на Радост и Тъга, чиито коси греят във всички багри.
Двамата се оказват въвлечени в опасно приключение из непознати и страшни земи, за да надвият Меркулион – могъщ магьосник, чиято вълшебна флейта издава тъй обсебващи и неустоими звуци, че който ги чуе, бива запленен и безпомощен, а сянката му напуска тялото и става притежание на коварния чародей.
Но могат ли едно неуверено момче и момиче, неовладяло докрай собствената си магия, да се превърнат в герои и да спасят световете, на които принадлежат?
На Виктор и Еми им предстои да се изправят пред най-дълбоките си страхове и да открият, че в сенките освен мрак се крие и светлина. А историята започва именно с нея!
Трошанов създава вълнуваща и причудлива история на порастването, в която най-важното е да следваш сърцето си.
„Еми и Крадецът на сенки“ оживява във всички цветове в книжарниците след 10 май 2021 г. Заповядайте и на премиерата на книгата на 20 май от 19:30 ч. в столичния клуб „Терминал 1“ (ул. „Ангел Кънчев“ 1), където заедно ще се потопим в един град от светлосенки. Заповядайте, дори и да ви е страх от тъмното!

Марин Трошанов е родом от Бургас. Магистър е по Международни отношения в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“, стипендиант на Шефилдския университет. Има шестнайсетгодишен опит в сферата на информационните технологии. Носител е на престижната награда „Бизнес лидер от ново поколение“, присъдена от вестник „Капитал“. През 2015-а стига до финала на конкурса за млади мениджъри и предприемачи на България – Next Generation Leaders.

Като блогър, писател и сценарист на свободна практика работи върху различни фантастични и публицистични произведения. Заедно с Евгени Пройков и художника Петър Станимиров създава комикса „Дамга“, който в упорита надпревара с 286 претендента от 29 държави печели наградата за най-добър традиционен комикс на международния фестивал в Белград през 2012-а година.
През ноември 2016-а издава първия си самостоятелен роман – начало на успешната трилогия „ЛАМЯ ЕООД“.
Заедно с художника Петър Станимиров и сценариста Антон Стайков създава поредицата от детски книжки за Робота Чапек и неговите пътешествия в Космоса. Първата е Носител на престижната награда на НДК, Националния център за книгата и литературен клуб „Перото“ в категория „детска литература“ (2019) и на националната награда „Константин Константинов“ в категория Автор (2020). През май 2021 г. „Роботът Чапек на планетата с трите слънца“ се появява в луксозно илюстрирано издание и в Украйна.

Из „Еми и Крадецът и сенки” от Марин Трошанов
Първа глaвa,
в която се запознаваме с Виктор и неговото семейство

Тази година лятото се оказа непостоянно като сестрите си – игривата пролет и златокосата есен. Спусна се над София с дъх на опалени пещи през дългите мързеливи дни и свирепи бури в късните следобеди. Виктор не го свърташе вкъщи и пак хукна да мери улиците. Ето че се озова в не¬познат квартал и очите му жадно поглъщаха всяка гледка – проядените вагони край изоставеното депо, огромния робот, нарисуван върху стената на старо¬то даскало, и малкия денонощен тото пункт с ембле¬ма на четирилистна детелина. Минаваше пладне, а той продължаваше да крачи бодро по нагорещения асфалт, търсейки интересни нови местенца.
Бе високо и слабо момче с кестенява коса и сиви очи. Най-много обичаше две неща – да чете фан¬тастични истории и да скита из града. Тогава фан¬тасмагориите оживяваха и го спасяваха от неволите на ежедневието. Безлюдните алеи на парковете му напомняха за дълбоките лесове, които героите от книгите му преброждаха. Сякаш иззад гъстака щяха да изскочат таласъми или да се разкрие входът към бърлогата на ужасяващо чудовище. Тесните улички в центъра също му бяха любими. Там се спотайваха безброй изненади – антиквариати и малки павилиончета, в които можеше да открие скъпоценни книги-игри, написани преди цели 30 години. Ха¬ресваше му да се взира в запустели къщи, навяр¬но обитавани от призраци, караконджули и други нечестиви сили. Въображението му, разпалено от изчетени на нощна лампа хорър разкази, рисуваше какви ли не страхотии.
Тъкмо подмина окъпан в зеленина двор, когато му се стори, че оттам го наблюдават. Върна се, обзет от парещо любопитство. Статуите бяха десетки – го¬леми и малки, с груба каменна плът, по която кацаха мушички и пълзяха лишеи: бюстове с вирнати гла¬ви, жени, застинали в неумел танц, тъжни гиганти с отпуснати ръце, които приличаха на тролове, изне¬надани от слънчевите лъчи. Какви ли тайни криеше тоя буренясал двор, ограден с нисък зид, върху кой¬то бе опъната ръждива тел? Тя висеше заплашител¬но – продупчена и обрасла. Отвъд нея статуите се бяха настанили в шумата, а няколко чепати дървета ги засланяха с натежали клони. Подобна находка за¬служаваше специално внимание.
Очуканата метална врата не помръдна. Виктор потърси по-широка пролука в оградата и късметът му се усмихна. Само дето разкъсаната тел бе опасна. Момчето се покатери, затаи дъх и се провря. Колко¬то и да внимаваше, тениската му се закачи на ого¬лен връх и в нея зейна дупка. Стисна зъби. Майка му щеше да вдигне жестока олелия: Къде си ходил? Защо не си пазиш дрехите? Нямаме пари за нови. Но случилото се – случило. Поколеба се за миг и се прехвърли отвъд.
Сякаш попадна в друг свят. Най-напред го усети по хладината. Клоните на дърветата пазеха дълбо¬ка сянка и жарките лъчи безпомощно се топяха сред тях. Отдолу дремеха причудливите статуи. Виктор ги оглеждаше – някои бяха горди и ликуващи, а дру¬ги изразяваха гняв или печал – като същински живи хора, превърнати в неми камъни. Момчето докос¬на едно от изсечените лица: грапаво и недодялано, ала магнетично и вълшебно. Дали обитателите на невзрачния, обрасъл двор не си шепнеха приказки в дългите нощи под бледите звезди?
– Ей! – проехтя глас.
Виктор подскочи и се озърна. Сърцето му запод¬скача, като да се качи в гърлото. Буренакът прошумо¬ля от нечии стъпки и мъжка ръка безцеремонно раз¬твори завесата надвиснал листак. Появи се възрастен мъж с широка жълта тениска и рошава бяла брада.
– Как попадна тук?
– Аз… – смотолеви Виктор, – просто исках да раз¬гледам статуите.
– И какво? – запита по-меко мъжът. – Харесват ли ти?
Момчето оживено кимна.
– Много! Ти ли си ги правил?
По брадатото лице заигра хитроумна усмивка.
– Създаде ги песента на длетото. И душичката ми остана в тях.
Внезапен повей на вятъра раздвижи клоните и сред сладкия шум на листата лъчи и сенки затанцу¬ваха по каменните лица. Виктор бе сигурен, че се кискат и кривят в необичайни гримаси.
– Като живи са.
– Нима се чудиш? Такъв живот водят – на без¬времие и мъдрост. Суетата им е чужда. Наблюдават света, но споделят мислите си едва с малцина.
– А общуват ли с теб?
– Иска ли питане?
Погледът на Виктор се мъчеше да обхване всич¬ки скулптури, но винаги изникваше нещо, което до¬сега му бе убягвало.
– Толкова са много! Как изобщо си успял да ги направиш?
– С магия – отвърна мъжът все едно бе съвсем очевидно. – Ами ти? Как се казваш?
– Виктор.
– Хубаво име… на победител. Е, приятно ми е. Аз съм Петър.
Мъжът се подсмихна, почеса брадата си и накрая махна с ръка.
– Ела да ти покажа нещо!
В единия край на двора, досами къщата с напука¬ни стени, стърчеше малък фонтан, гравиран с вие¬щи се ластари. Ухилени лица с щръкнали езици бяха издълбани под ръба на съдината, в която имаше локва застояла вода. На дъното се блещеха няколко дребни монети.
– Какво е това?
– Този градински фонтан направих много отдав¬на. Оказа се твърде различен и необикновен за вре¬мето си. Тогава някои хора се опитваха да поставят в рамки изкуството, да го оковат. Но тях вече ги няма, а камъкът устоява. Така и не пожелах да се разделя с фонтанчето. Докато работех по него, загубих любим човек. Жена. Беше потно и жежко лято както сега. Но било каквото било… Казват, че изпълнявал желания.
– Да бе! Майтапиш се, нали?
– Защо не провериш сам? – подхвърли Петър. В погледа му, изпод рунтавите вежди, припламна ис¬кра. – Имаш ли дребни монети?
Виктор прерови джобовете си, но бяха празни. Заби поглед в земята.
– Хм! Явно и за това трябва да се погрижа – рече мъжът и му подхвърли една ситна монета.
Момчето я улови във въздуха.
– Изчакай! – предупреди го Петър. – Нали знаеш каква е процедурата? Затвори очи, намисли си же¬лание, без да го споделяш, и пусни монетата! Трябва ези да е на дъното, а тура да гледа към небето.
– Не бях чувал за това последното. Задължител¬но ли е?
– И да не е, казват, че помагало.
Виктор не обмисля своето желание.
Виктор не обмисля своето желание. Знаеше какво иска – да бъде герой също като смелчаците, за кои¬то четеше в любимите си книги. Отдавна копнееше да преживее истинско приключение. Но гадостите в училище и разправиите вкъщи го задушаваха, а приключението все не идваше. Потрепери, подхвър¬ли монетата и след кратък пирует тя цопна във фон¬танчето. Момчето напрегнато се надвеси над ръба, докато мътилката не се поизбистри. Тура отразяваше слънцето. Магията трябваше да проработи.