Има една много романтична и тайнствена личност, която обединява българските предания за хайдутството, пронизва народната памет и въображение в различни краища на България. Тази личност е смелият народен закрилник Вълчан войвода, легендите за чиито подвизи и несметни богатства, събирани за освобождаване на родината му, придават пленителност на хайдушкия фолклор и ни карат да се възхищаваме на родолюбието му, и да се питаме как е съчетавал в себе си героизъм и жестокост, и какво е станало с неговото имане. Предания за Вълчан войвода и поп Мартин има и сред населението на Свогенска община. Какво ни дава основание да смятаме, че и в този район на страната не само се е подвизавал Вълчан, но че е роден тук – в Осеновлак.

Най-напред трябва да споменем становищата на писателя Петко Огойски и краеведа Райко Митрев от Осеновлак. И двамата пишат за наличието на бакърено тефтерче, принадлежало на Вълчан войвода, в което той собственоръчно е написал: ”Я, Вълчан, от Бога варден войвода от с. Осеновлук заминах за кара-влашко. Последно заминал 1858 лето, ден петнайсети от август” /Огойски, П. Книга за село Огоя. 1977, с. 40., Огойски, П.Светата стара планина.2012 г.с.23., Митрев, Р.Летопис за манастира” Седемте престола и село Осенавлак”, 2001 г.с.73-96./ Съществува снимка на Вълчан, поместена в книгата на Р.Митрев – с.241. Тук трябва да отбележим и намерението на дарителката Ивана Войнова от Осеновлак да направи в селото паметник на войводата.
В записките си ”Из историческото минало на с.Заселе” Илия Гьошев предава спомени на възрастни хора, които те са чули от родителите си, за посещението на Вълчан войвода в селото на оброк на Гергьовден. Тогава четата била посрещната с благодарност от селяните, те нагостили хайдутите и им напълнили дисагите с храна. Вълчан дал на всеки от присъстващите по една жълтица, после в скалите под селото скрили съкровище в една от пещерите и я зазидали. /За съжаление съкровището е намерено и обрано от иманяри/.
Наличието на камък с издялани букви В.В. до Заселе
Преданията, според които на няколко места в общината се предполага, че има заровено имане от четата на Вълчан.
Едно от тези места са тайнствените и мистериозни пещери, наричани Вражите дупки.Те се намират на територията на с. Губислав, общ. Своге между реките Пробойница и Петренски дол, на 500 метра от мястото, където те се събират в една. Това е скална верига от различни по големина пещери и подмоли. Вътре е лабиринт от зали, коридори, проходи, ниши, килии, трапове. Наименованието Вражи дупки произлиза от характеристиката на скалния масив – много опасно, враждебно място, където са ставали тежки инциденти. Невнимателен човек не само може да падне от стръмнините, но и да се загуби вътре. Наименованието е предупреждение за опасност. От доста години Вражите дупки са катерачен обект на алпинисти. По известни пещери са Парите, Фарафуница, Марината пещера, Главината и др. Това тайнствено и страшно място е свързано с предание за Вълчан войвода, за неговото пребиваване в тези пещери и за скрито имане, безпрецедентно по размерите си. Най-запалените иманяри вярват, че някъде вътре е закопано съкровище, състоящо се от 9 купа, високи човешки ръст. Имането е от ограбени турски хазни, а така също е вземано и от богати турци. Самият Вълчан е бил иманяр и е намирал съкровища. Раздавал е на бедните, но основно е събирал пари да освободи България. Това е причината тези пещери непрекъснато да са разоравани и взривявани от иманяри. Преди 4-5 години жандармерията арестува търсачи на съкровището, които с мощни взривове бяха разтърсили дефилето. Хората говорят, че тогава са намерени 6 златни римски фигури, високи по 70 см. Дали е така, никой не знае. Но и днес странни хора обикалят, ровят, вътре пещерите са осеяни с кирки, кофи, чукове и т.н. Тайни и загадки!

Преданието, което е живо и днес, е обвито в мрачна романтика и пареща притегателна сила. Преданието се движи по ръба между реалността и фантазията. Разказвачите се кълнат, че всичко е истина. Главната героиня в легендата е красивата и действително съществувала Рада Робова от Стремлеко – махала в Заноге. Рада си пасла козите около Вражите дупки. В една от пещерите брат й направил разбой, да тъче, когато има време. Така в разбоя я заварили хайдутите на Вълчан. Тя не се уплашила и на тях това им харесало. Обяснили й, че ще постоят няколко седмици и се уговорили тя да им носи храна, дали й и пари. Започнала да носи храната, а те я издялали в стената на една от пещерите – девойка с кобилица и менци, фигура, която после много хора виждали. Когато донасяла храната, тя търсела да срещне погледа на Вълчан. Забелязала, че очите му са сиви, и че потъва в тях. Веднъж заварила хайдутите да подреждат купчини с пари, казали й, че парите са за освобождаване на България и да не споделя с никого какво е видяла. Но Рада казала на брат си и той я накарал да сложи отрова-чемерика в храната, за да вземат парите. Рада отстъпила. Когато отнесла отровната храна, не погледнала Вълчан в очите и на него веднага му станало ясно какво става.Освободил я да си върви и дал на кучето от храната, животното след малко починало. На другия ден Рада пак донесла храна, все едно нищо не е било. Но Вълчан й отрязал главата и сложил тялото й в пещера между жълтиците, а главата върху сандък със съкровища. Така със смъртта на момичето имането станало заклето – Рада да го пази, който намери парите там да си остане – да бъде новият пазач на имането или да загуби млад човек от рода си. Хайдутите зазидали пещерата и си отишли. Родът на Рада – Робовци /действително съществуващ род/ се преместил в Губислав, а след време се изселили в Шумен.

Преданието има своето продължение. Случило се така, че момче от Губислав, като си търсело загубена коза, през малък отвор в скалите видяло вътре съкровището, огряно от тънък слънчев лъч. Така хората разбрали за имането и започнали да взимат от него. Но проклятието се сбъднало, няколко човека пострадали. Тогава решили да взимат от парите и да ги връщат, така се предпазвали от проклятието. Двама души полудели, защото не можели да върнат парите и съседите им помогнали да се издължат. Тогава възрастните хора дали съвет отвора да се зазида и затрупа и така спрели да се изкушават от съкровището. Даже някои споменават, че дедите им ги заклели да не се доближават до пещерата. Говори се, че и цар Борис III идвал да се разхожда около Вражите дупки и разговарял с местните, карал ги да му разказват какво знаят за Вълчан, да му посочват къде е предполагаемото място на имането. Цитират негово изказване, че ако се намери цялото съкровище на Вълчан, България щяла да живее 50 години без проблеми. Идвали и турци да копаят, оставяли си инструментите в една къща наблизо. Правели се бригади от изкушени, които търсели парите. И днес не спира потокът от запалени иманяри или както ги наричат пародирци.

Преданието има още продължения. Около 1978 г. в Губислав пристига възрастен руснак, който потърсил хора, интересуващи се от миналото. Намерил такива хора и поискал да го заведат до Вражите дупки. Разказал,че неговият пра-пра дядо се е срещал с Вълчан войвода на това място. Когато Вълчан събрал достатъчно пари, за да плати на руската армия да освободи България, изпратил човек при императрица Екатерина II с предложението тя да обяви война на Турция, а той ще поеме разходите. Екатерина изпратила свой човек /пра-пра-дядото на руснака/ да се срещне с Вълчан. Пратеникът дошъл до Дунава, където го чакали хайдутите и го качили на кон до Враца, после го прехвърлили на катър и когато стигнали мястото, където се събират в една двете реки, му завързали очите и го качили на муле, с което изкачили стръмнината. Там в пещерата му показали съкровището и Вълчан изпратил по пратеника дар за Екатерина-златна корона. Дали Екатерина II e имала намерение да освобождава България не се знае.

Това е преданието. Хората продължават да се вълнуват от тази история, като приемат всичко за истина в нея. Вражите дупки продължават да са обект на иманяри, които разбиват и съсипват красивия природен обект. А по стените на пещерите се откриват знаците – чиния, дъно на котел, девойка с кобилица и менци, девойка в разбой, двуглава змия, колела и кръстове. Сочат се свидетели, които са виждали три синьо-червени пламъка. Рада Робова все още пази съкровището и го скрива от погледите на натрапниците. Тя разсейва вниманието на посетителите и те в един момент виждат знаците, после ги губят. А когато изгрее луната, Рада, облечена в дълга бяла дреха, излиза от пещерата и сяда на камъните. Гледа към тайнствената пътечка, която слиза към реките. Чака от мрака да дойде човекът със сивите очи.

Виолета Дичева
gubislav.bashtina.org